Умора - гущер сякаш в костите пълзи,
умът не мисли и сърцето не боли.
Духът - преситен от надбягване, рали,
кръвта спокойно в жилите сълзи.

И гърлото - не ме присвива от любов,
не тръпнат нервите от ничий зов -
като пране, провиснали от раз,
не ме вълнува кой кого, той или аз.

На кон, към
нищото
съм устремен,
само “не”,
само “ни”
са във мен.

Вода не пия - не стискам зъби от студа,
край мен, събития и хора си вървят.
Лъкът търкаля се с изгнила тетива,
стрелите скършени във огъня горят.

Не се напрягам и стремя, а просто вдишвам,
не ме вълнува и самия факт - издишвам.
Лудетините не приемам и коря,
от водовъртежите встрани стоя.

На кон, към
нищото
съм устремен,
само “не”,
само “ни”
са във мен.

Не ща да изяснявам, и не ща да изменя,
не ща да връзвам и развързвам възли кръгли.
Ъглите тъпи не ще заобля, подменя,
след острите - не са те вече ъгли.

С колан широк ли, тесен - все едно,
с куршум не съм удостоен - че за какво?
Стоя, прозрачен, като челното стъкло,
стоя, безцветен, като ленено платно.

На кон, към
нищото
съм устремен,
само “не”,
само “ни”
са във мен.

Ни стари рани, нито белези болят,
стерилни бинтове закриват ги почти.
Не ме вълнуват, нито мъчат, ни горят,
ни мисли, ни въпроси, ни мечти.

И нежност никаква душата не щади,
не ще внуши ми никой и не ще разубеди.
За врели-некипели чужд ми е ума,
и ни предчувствия ме стягат, ни обувка на крака.

На кон, към
нищото
съм устремен,
само “не”,
само “ни”
са във мен.

Философски камък повече не търся,
и жизнения корен - нали намериха женшена.
Не се вълнувам, не се стремя, не се отърсвам,
не се надявам да попадна във мишена.

С притеглянето земно се не боря вече -
лежа - тъй от бесилката съм по-далече.
Сърцето ми подскача, не му се ще да мре...
Натам вървя - към само “ни” и само “не”.

На кон, към
нищото
съм устремен,
само “не”,
само “ни”
са във мен.