Как излъгах се аз - на земята съм в плен!
Тази суша запряга капани.
Ненавиждайки трапа, на брега сте съвсем,
вие, мои, навек, капитани.

И сега в мойте песни от нули гъмжи,
и са пълни те с прорези, рани.
Капитанският кител, изгладен виси,
но ненужен, без вас, капитани.

Как ще плувам с вас в морето,
как на пристан ще ви спра?
Днес нахалос съм и ето -
със щета и в нищета.

Капитанът ще каже: “Ти, виж, не хленчи!”
Аз не хленча - аз вия по вълчи!
С песните вкупом, сред морски вълни,
моят дух, на брега се опълчи.

А на кея - приятели верни в запас,
аз също делих ваште лаври.
Сякаш слизах от кораба с вас,
в тези Токио, Хамбурги, Хаври.

А сега - без вас в морето,
без на кея да ви спра?
В санаториум съм, ето
с привкуо кисол нй уста,

По-силно, морето, духа ни владей,
по-здраво от всеки бетон.
По-добър е магьосник, от брега-чародей,
що ви чакам аз от Лисабон.

Аз механици виждам - на съня си във плен,
биват някои морета капризни.
Капитани по трапа - на брега са съвсем,
от товарните или круизни.

На морето съм обречен,
и на пристан ще ви спра!
Санаториума вечен,
и за даром го не ща!