Пред криво огледало чувам гласове,
разиграват ме, хихикат кански:
с кл оунски усмивки, куки-носове,
сякаш - карнавал венециански!

Кръгът затяга се край мен,
подхваща и към сцената ме тласка,
приемат всички във един момент,
лицето ми, естествено, за маска.

Фойерверки, шум - не смея да попитам:
защо ме гледат те накриво пак?
Крещят, че не играя в ритъм,
че пак настъпвам нечий крак.

Да си плюя на петите по-добре?
Или да поиграя с тях лудешки?..
Надявам се, под маските на зверове,
се крият и лица човешки.

В перуки, в маски - всички до един:
кой - приказен, а кой - литературен.
До мен, отляво - тъжен Арлекин,
палач - един, а друг - карикатурен.

Един - старае се да заличи,
друг - крие същност бурна,
а трети сам не ще да отличи,
лицето си, от маската дежурна.

Буйствам в хоровода им от време,
но някак неспокойни те са:
ако палачът маската не снеме?
Ако тя на някои се хареса?

Ако навеки Арлекнн се натъжи,
любувайки се на лицето си печално?
Ако глупакът, тъпия си вид позадържи,
върху лицето си нормално?

Добрият лик да се усети как,
как честното лице да се открие?
Надява всеки свойта маска пак,
лицето си в стена да не разбие.

Аз тайните им взех предвид,
анализът ми е пределно точен:
аз знам, че равнодушният им вид,
срещу заслужени плесници е насочен.

Аз маските преследвам сам,
но и от никоя не ща огласки.
Ако играчите захвърлят ги, а там -
все тези полулица и полумаски?