По ръба на ледник си вървял,
Към върха загледан... И отмина...
Вдишва планината облак бял
И издишва сребърна лавина.

Билото замислено мълчи,
Сякаш на покоя те предаде.
То не сведе никога очи -
Пазеше те от каменопади.

Но беда внезапно бе дошла.
Дим обгърна каменните скути.
Не разбра докрай дали скала
Или облак върху теб се срути.

Ако ти за помощ сетен път
Беше молил глухите превали,
Щяха ветрове да разнесат
Ехо като радиосигнали.

И когато там - на онзи рид -
Бой пламтеше и врагът пълзеше,
Камъка ти стана верен щит,
С гръб те скриха зъбери горещи.

Мъдрият не тръгва към върха -
Казваха, ала това лъжа е...
Над гранит и лед презря страха.
Облаци в нозете ти витаят.

Ако тази тиха бяла смърт
Вечен сняг в очите ти разискри,
Хребети над тебе ще сведат
Своите зелени обелиски.