Ще обясня не всичко със стиха,
за всичко нямам пълномощия.
Заченат бил съм. както трябва, във греха,
във пот и нерви първобрачни, нощни.

Аз знаех - над земята щом се извисим,
кръвта ни става по-студена и сурова.
Вървях спокойно - като кралски син,
законно наследил корона.

По волята си виждах всичко отдалеч,
и думата ми беше равна на закона.
Приятелите ми по школа и по меч,
на мене служеха, както бащите им - на трона.

Говорех без да мисля, ден и нощ -
не знаех аз на думите цената.
На мен и тъй ми вярваха, като на вожд,
на всички благородници децата.

А ние стряскахме и стража, и велможа,
като от шарка времето изрина се от нас.
Аз спях на кожи, месо ядях от ножа
и коня зъл пришпорвах в късен час.

Аз знаех - ще ми кажат някой ден: ”Царувай!” -
мен по рождение беляза ме съдбата.
И опиянен посред ковани сбруи,
търпях насилието на словата.

Да се чемихвам можех с половин уста,
а поглед таен, зъл или пък горък,
аз скривах, както моят шут ми завеща.
Той мъртъв е сега: “Амин!” Бедняга Йорик!..

Аз се отказвах не веднъж и дваж,
от тоз ламтеж за слава, почести и привилегии.
Как жал ми е за мъртвия ми паж,
на гроба му аз през сълзи проклех ги.

Попритъпи се ловната ми страст,
дотегнаха ми гончета и хрътки.
Макар да виждах жертвата зад някой храст,
назад ловците връщах с тихи стъпки.

Аз виждах, че игрите наши ден след ден,
приличаха по-често на безчинства.
С вода течаща нощем, тайно и смутен,
отмивах се от дневните ни свинства.

Прозрявах, оглупявайки с умората
от безкрайните, домашните интриги.
Не ми се нравеше и времето, и хората
не ми се нравеха. И се зарових в книги.

Умът ми в знанията не намери скука,
постигна всичко - неподвижност и движение.
Но полза има ли от мисли и наука,
щом навсякъде е тяхното опровержение.

От детството протри се дружеската нишка.
Нишката на Ариадна се оказа схема.
А в думите “да бъдеш или не” аз виждах
най-неразрешимата дилема.

Но бедите вечно, вечно плискат се - море,
във него мятаме стрели - като във сито,
и отговори призрачни пресяваме с ръце,
от въпроса този дребен, дяволито.

На предците си зова и през утихващия шум,
аз чух, а и съмненията в тъмната утроба.
Въздигна ме товара тежък на подвижния ми ум,
крилете на плътта надолу теглеха ме, в гроба.

От сплав нездрава изтъкан аз бях -
едва прозрял, прииска ми се да накажа.
Аз както всички, кръв пролях и - като тях,
от мъст не съумях да се откажа.

Предсмъртния подем с провал аз замених.
Офелия! Смъртта за мен не е отплата.
Но чрез убийството сега се изравних,
със всички тях, с които лягам във земята.

Аз Хамлет съм, насилието всячески презирах,
и плюех аз на Датската корона.
Но в техните очи - за кралска власт умирах
и убивах сам съперника за трона.

Прозрението гениално сън ще отнесе.
Смъртта в рождението се вторачва косо.
А ние умни отговори даваме си все,
и бягаме препъвайки се във въпроса.