Виновен съм - поплаках си -
така е то:
попаднах в улей чужд,
в дълбокото.

Аз цели набелязвах
си по избор, сам -
а пък сега във улея
заседнал съм. 

Със стръмни, хлъзгави стени 
е този улей, погледни.

Кой изрови го, кажете, кой е,
скоро свършва тьрпилото мое.
И склонявам аз, сякаш съм в клас:
улеят, в улея, в улей аз...

Защо ли пък съм се заял -
нахален съм -
условията в улея,
нормални са.

Не те припира никой тук -
гуляй на воля -
напред щом искаш
да израснеш - моля!

Ти яж и пий - нагъвай тук,
във този улеен уют.

Аз убедих се и правилно чух:
не само аз заседнал съм тук.
Карам бавно - колело в колело -
и ще стигна пак в нашто село́.

Някой викна изведнъж:
“Я ме пусни!” -
и спор започна с улея,
за глупости.

И в спора изгоря запасът
му душевен,
и полетяха клапаните
в устрем гневен.

Но поразрови той брега
и разшири се улея.

Но ето - свършва следата му тук -
отстраниха го. чудака, без звук:
да не пречи на задните, той.
да се движим в общия строй.

При мен със стартера
дойде беда.
Не пътуване,
а мъка е това.

Да сляза и да тикна,
няма как -
съвсем затънах в този
мой сокак.

Напразно - чакам помощ уж -
но улеят нали е чужд...

Да скъсам с него - през кал и ръжда,
с тази улейна, чужда вражда.
Сам по пътя я аз вдълбочих
и надеждата зад мене убих.

Обля ме вече пот студен,
от лостчето,
но стъпих по-напред,
към мостчето.

А там разливи пролетни -
къде ли не -
и изхода от улея -
спасение!

През зъби плюя кал и дъжд,
във този улей чужд.

Ей, вие, задните! Прави, като мен!
Това значи - не карай след мен!
Улеят този - е единствено мой.
Спасявайте се по улей свой!