Аз поотраснах, възмъжах -
на мама с татко благодарен бях.
И с хората - разбран, и неразглезен, нескатан.
Глава не скланях боязлив,
щастлив бях, че съм още жив
и с тези две ръце, се справях сам.

Скитосвах и дойдох дома,
с години вече зад гърба.
Висят годинките - не се продават те.
Началникът на свойто мре,
а и вербува той добре,
и през Урал издейства ми трасе.

И ето - път и МАЗ във впряг,
до уши потънал в сняг.
В купето - здрач, дубльорът трети час мълчи.
Да закрещи поне от бяс -
зад нас е лед, и лед пред нас,
а “танц със саби” той тактува със зъби.

На шефа беше тоз кроеж -
че чакат този МАЗ в строеж.
От нас какво - да караме и в студ, и в зной.
А ето ни - в Новогодишен час -
зад нас е лед, и лед пред нас,
за помощ клаксона реве, но няма кой.

“Гаси мотора - казва той -
че този МАЗ нима е твой?
До тука бяхме, край със нас, човек!
Ти виждаш сам - навред е лед,
а през нощта така мете,
така затрупва - няма нужда от ковчег.”

“Изтрий сопола!” - казах аз,
а той - към гаечния ключ - завчас.
И гледа злобно - той понякога е малко див.
Какво му е: навред е лед,
и който жив е занапред.
той ще докаже, кой бил прав и кой бил крив!

 
 
 
 
 
 

Той бе ми повече от брат,
ядяхме от един комат.
А тъй ме гледа - по гърба ми мравки - рой.
Разбрах го аз: навред е лед,
и кой ли ще му дири ред,
че е забравил кой съм аз и кой е той...

И тръгна той - къде не знам.
Прилегнах аз, останах сам.
И сън видях - за веселия наш маршрут.
И сякаш пак навред е лед,
аз изход търся занапред,
но няма го - а само вход, и то не тук.

И ето край - дойде влекач,
с въже и лекар със илач,
и тръгна МАЗът през натрупалия сняг.
И той дойде - цял се тресе,
а дълго чака ни трасе,
аз зло не помня, ще го взема с мене пак.