Шут-крадец, крадеше той минути -
нерадостни минути - тук и там.
Маска, грим и други атрибути,
на други шутове дарявал сам.

Във цирка светъл, между номерата,
тих и ненатрапчив пак,
в арената стои, в средата,
със своя тъй нелеп калпак.

А зрителят от шутовете образован,
жадува смях, неистов, безутешен.
Крещи: ”Нима това е клоун?
Клоунът по дефиниция е смешен!”

И ние също... Всеки мрънка:
“От арената разсмей ни до уши!”
А той, в туй време горест, мъка,
измъквал тихичко от нашите души.

Съмняваме се вечно - двадесети век,
циркът ни световен е, игрив.
Клоунът, обаче, мрачен е човек,
невесел клоун, полужив.

А той е сякаш ясновидещ -
нагло, денем, със една ръка,
краде печал, дорде го видиш,
от душите ни, облечени в сака.

Купола, едва, смехът ни не събори,
пляскахме, до болка със ръце.
Той смешно нищичко не стори,
той мъката ни вземаше в сърце.

Макар и шегаджия по призвание,
по-тъжен става нашият герой -
камъкът на чуждото страдание,
по навик, считаше за свой.

Тежки са неволите и зрими,
и лъч, и сянка налице.
По-тъжни той показа пантомими,
и с бръчки по-дълбоки на лице.

Нашите тревоги и несгоди,
със шепи черпеше от нас.
Болката обезболяваше, негоден,
своята да утеши в запас.

Без болка смеехме се и разбраха
всички, природата чудесна на смеха:
”Ах, как прекрасно ни обраха -
избавиха ни от ненужните неща!”

Време е! Последна сцена,
и клоунът отива си от нас.
Рижият се възцари в арена,
но, и далеч зад нея, мисля аз.

Изнесе злото наше, геният, добряка,
зад кулисите - затуй напушва ни на смях.
На миговете крадени рояка,
събра се в него, в камък пак.

Угаснаха хилядоватовите свещи,
барабанен бой - и тишина.
Той много тежест взе на плещи,
наша - и счупи си гърба.

Зрителите, хората, отминат,
и викат си: “Пиян-залян е паднал пак.”
Той, просто в сетната си пантомима,
заигра се и - попреигра.

Застина той - но не по нечия заръка,
край нас, полегна уморен.
Най-първият ни клоун се задави с мъка,
сили не пресметнал отрезвен.

Вървяхме все напред неукротимо,
успяхме и глава пред него да склоним.
Този трик не беше пантомима:
беше си самата смърт; царица-мим!

Крадецът-шут изпровървя си пътя,
нощем не отвличаше коне.
Клоунът умря. Крадеше той минути,
горестни минути, със ръце.

Някои от самохвалство само,
по гръб не падаха: ще минем и без теб!
Тогава, той прокрадваше се тайно,
безшумно, тихо в нечий джеб.

Умря, отиде си - от вятъра отлистен,
а, може би, шегува се чудакът пак?
Само, че калпака е от мен измислен,
този клоун нямаше калпак.