Беше бягство на смърт -
нагло, тъпо, в дует.
Вологодския път
и - с главата напред.

И удариха двама
посред бял ден на бяг.
Пред конвоя - на длан, и
до гърдите - във сняг.

Но строят бе в редици образцови
и „Дружбата" - трионът стар - зави.
И ги застигна с гибел от олово
от вишните нарядът постови.

По очи в снега са,
не помръдват май,
а зад тях се късат
псетата от лай.

Девет грама напират
в цевта - тясна за тях.
А на мушката - ние,
и се гърчим от страх.

От вишните е предрешено всичко,
а трябва да достигнем до брега.
Но пред стрелците тук поединично
безпомощно се мятаме в снега.

Ех, да можех да видя
с кого тръгвам на път
и с кого поех риска
да прекрача отвъд...

Ти веднъж се показа,
и прибързал: „Кажи -
прахриптях - как се казваш
и по кой член лежиш? "

Но късно, че пороят от куршуми
зачеркна го на кръст - на сто места.
А аз, увлечен в своя бяг безумен,
дори не забелягах. Срамота.

И му викам: „Не стой!
Я размърдай крака!“
Ала мъртъв бе той,
с мозък, пръснат в снега.

Прилоша ми! Куртката
чак изсъхна на мен.
А не секва стрелбата,
сякаш в бой настървен.

Във камъните вкопчен, вцепених се -
щом идват псета, не помръдвай, брат.
Те мозъка излизаха с езици,
помаяха се, хукнаха назад.

И озърнах се аз,
и запсувах на глас.
Гледам - идва към нас
наказателна част.

И подритват трупа: „Пукна, гадът!
Файда никаква този път.
Жив да беше - да пипнем парата,
но не плащат при смърт.”

И тръгнахме - пред цялата бригада,
към зоната през този сняг дълбок.
Потеглиха те - жадни за награда,
а аз към нов - за бягството ми - срок.

Псувах хорския род,
после спрях изтощен.
Би ме целия взвод
и се гаври със мен.

Що със ада ни плашат -
тук - с тояги, с бич - там.
Удрят там, тук е страшно,
удрят тук - пак съм там.

А в паузите - снегът и тишината.
Глухарите токуват, лос пръхти.
Пак си представям път към свободата
и бягството успешно е почти.

Аз гордостта си надълбоко скрил съм.
И горделивци лижат там крака.
Аз в карцера пък раните си лизах,
но белезите виждам досега.

Но вървим край река -
не бе хилав и той.
Недостъпни сега
сме за всеки конвой.

Свършвам тука - наум.
Бяга звяр от ловеца.
Но отнесе куршум
на беглеца лицето.

Уж всичко е отдавна там зарито
и само нощем вият и крещят.
Но сипвам сол на раните си скрити -
да не забравя. Нека си болят.