Първи лъч ни преряза със слънчев бръснач
и прищракаха пушки в този изгревен здрач.
Ей ги там и стрелците, не може без тях.
Водни кончета литват над реката без страх.
Веселбата започна! Да си паднеш от смях.

По кореми се проснахме, със муцуни в снега.
Онзи, който премина на смъртта през кръга,
даже той бе усетил оня вълчи капан.
И по-бърз от куршума, сега спря изтерзан,
и страхливо прилегна, отмалял и смълчан.

Не съм чувал за вълци със хубав живот,
но обичаме лудо живота.
Виж, смъртта е по-близка до нашия род,
здрави зъби открила с охота.

Като нея ухилени нека срещнем врага,
стадо кучета тичат чевръсто.
Татуиран със кръв покрай нас е снега
и подписан: Не сме вече вълци.

Със подвити опашки като псета пълзим.
Удивени муцуни към небето въртим:
дали не ни праща възмездие днес,
или свършва светът за рода ни злочест -
със железни дула ни довършват онез.

И прогизнали в кръв под оловния дъжд,
проумяхме, че тук ще се мре изведнъж.
Със горещи тела топим сняг дълбок.
Тази кланица почна човекът, не Бог.
Някой тук ще загине, друг се готви за скок.

Вие, псета, далеч сте от нашия род.
В равен бой победител сме ние.
Ние вълци сме. С вълчи достоен живот.
Вас пък кучешка смърт ще ви стигне.

Нека с вълча усмивка посрещнем врага,
та злоради слова да не скърцат.
Татуиран със кръв покрай нас е снега
и подписан: Не сме вече вълци!

Към гората! Дано някои да се спасят!
Към гората! По-трудно във бяг ще ви спрат.
И спасете вълчетата! Бързо! Без глас
заблудените вълчи души викам аз
и кръжа пред стрелците с отчаяна страст.

Оцелелите - скрити на другия бряг.
Сам какво мога? Нищо. Макар да съм як,
замъглява се погледът и душата зове
вас, жълтооките зверове,
вълче племе, къде си, в кои светове?

Още жив, обкръжен съм без изход назад
от животни без вълча захапка.
Те са кучета просто. Далечна рода
и доскоро за нас само плячка

Аз се хиля с разтворена паст към врага,
гнили зъби открил като зъбци.
Татуирам със кръв покрай нас е снега
и подписан: Не сме вече вълци!