От кордона, Земята въртяхме назад -
беше трудно начало.
Завъртя я обратно този комбат,
крак опрял във Урала.

Накрая, настъпваме - заповед пак,
и отбиваме късчета в боя неистов.
Още помним, как слънцето клюмна назад,
и едва не залезе на изток.

Не мерим Земята със стъпки,
безцелно не тъпчем цветя.
Със ботуши въртим я по пътя,
Наша е тя, наша е тя.

И от изток завихри се, по сенокос,
под скалите се крият стадата.
Без лост ний изместихме земната ос,
пренасочихме свойта атака.

Нищо, че залезът не на място е пак,
Страшният съд за нас не е страшен,
авъртат Земята, накъдето си щат,
новите роти във марша.

Ний пълзим, и ръцете прегръщат
буци пръст, ама зло и без плам.
Коленете земята ни връщат,
по-натам, по-натам.

Няма такива, няма сред нас,
приповдигнали горе.
Живите с мъртви са в строй в този час,
тела ни прикриват във боя.

Куршумите глупави бият от ляво,
във упор, във тил - и вик.
Някой дога запуши със тяло,
и Земята притихна за миг.

Не чувствам краката, не се и озъртам,
недоплаках за мъртвите, знам.
Кълбото земя аз със лакти превъртам,
по-натам, по-натам.

В пълен ръст се изправи и сякаш с поклон,
някой вдиша края си близък.
Но на Запад пълзи този наш батальон,
за да изгрее слънце на Изток.

 
 
 
 

Ръцете, нозете, със нас ли са, не ли,
като на сватба, с роса на уста, ний
Земята със зъби ще теглим,
по-натам, по-към нас, по-насам.