Бях приживе и силен, и строен,
не боях се от изстрел и думи,
и на рамки не влизах в капан.
Но, откакто ме смятат покоен,
окуциха ме, изкривиха гърба ми,
с ахилес в обелиск прикован.

Да отхвърля месата гранитни!
Да изтръгна от постамента
ахилесовата своя пета,
и ребрата си тъй монолитни,
заработени мъртво в цимента -
но конвулсии свиват гърба!

С коса се гордеех красива -
до гръдта си.
Не знаех, че ще се свивам
след смъртта си.

Но в приетите рамки съм втикнат -
на инат направа,
а косата ми волна
стана права.

И щом да умра ми се случи,
посмъртна маска живо ми снеха,
семейно, още същия ден.
И не зная кой тъй ги подучи,
но от гипса до дъно отнеха,
азиатските скули от мен.

Нямах аз нито бегла догадка
и си мислех, че няма опасност,
по-мъртъв от всички да съм,
но оказа се маската гладка,
и повя гробна скука със ясност,
и усмивка на вечния сън.

Приживе не пъхах пръст във
хищни пасти,
да ме мерят с аршина се бояха
всички власти.

Но след снетата маска,
тук във ваната,
гробарят взе ми мярка
с летвата саванната...

След година, по традиция родна,
като венец, официално поднесен -
здраво вкопаха в пръстта монумента.
И пред тълпа всенародна,
откриха го, с бодрата песен,
моя, от магнитната лента.

Тишината над мен се разтресе,
от тонколоните изригнаха звуци,
светлина блъсна всички отпред -
моят отчаян глас се разнесе,
от научни методи куци,
превърнат в приятен фалцет.

Занемях в покривало от плат -
това ни чака!
Аз крещях, като кастрат -
там, срещу вратата.

Савана дръпнаха - как свил
съм гръдта си -
нима такъв съм ви нужен
след смъртта си?!

Стъпва нагло и зло командорът.
Аз реших: като в моята младост,
да се разходя звънко по белия ден.
И наоколо ахна народът,
щом крака си изтръгнах със ярост
и камъни хвърчаха от мен.

Ето, кипнах се - гол, безобразен,
но и падайки, излязох от кожа,
и докопах ги с винкела крив.
На земята щом тръшнах се, тази,
от издрания в рупори стожер,
изхриптях аз: “Все още съм жив!”