Живеем някак по привичка,
отвикнали да се тревожим всички,
за локомотивите смирени,
за параходните сирени.
А други - дето имат слух,
гребат до дъно, имат нюх,
но - като бръмбарите торни
и мекотелите притворни...

А случаи край нас свистят, като куршуми -
безумни, закъснели, на сляпо изхвърчали.
Едни пред тях изправят се - рискуват,
и после - кой във гроба, кой - с медали.

А ние - не разбрахме ли,
или - така се случи...
Било ни сякаш писано -
животът да ни учи.

Сред този бърз, суетен ден -
как поглед прям не е ценен!
Поклони удряме наред,
или отстъпваме навред...
Стремим се в други светове,
но даже светли умове,
поместват всичко между редовете -
ще късат после плодовете...

А случаи край нас свистят, като куршуми -
безумни, закъснели, на сляпо изхвърчали.
Едни пред тях изправят се - рискуват,
и после - кой във гроба, кой - с медали.

А ние - не разбрахме ли,
или - така се случи...
Било ни сякаш писано -
животът да ни учи.

Стремим се в небесата с плам -
нали са мислите ни там,
и носят се в ефир, неземни,
свободни, вечни, извисени.
И тъй прииска ни се там,
че попрепихме чак дотам,
и мислите горчиви, кратки,
замезвахме със хапки сладки...

А случаи край нас свистят, като куршуми -
безумни, закъснели, на сляпо изхвърчали.
Едни пред тях изправят се - рискуват,
и после - кой във гроба, кой - с медали.

А ние - не разбрахме ли,
или - така се случи...
Било ни сякаш писано -
животът да ни учи.

А за откритото без ключ, със взлом,
крещим за ужасите, за прелом.
Подземията, да отворим, чумни -
главите си, да сложим, умни.
И трезво, не - напред със шилото,
Да отсечем на миналото жилото,
но удряме с отслабена ръка -
студена, мека - никаква.

А случаи край нас свистят, като куршуми -
сзумни, закъснели, на сляпо изхвърчали.
Едни пред тях изправят се - рискуват,
и после - кой във гроба, кой - с медали.

А ние - не разбрахме ли,
или - така се случи...
Било ни сякаш писано -
животът да ни учи.

Или - да хвърлиш камък от гърба -
на божия, да чакаш, на съда...
И да протегнеш трескава ръка -
да видят - че не стиска ножа тя,
без страх, че автоматен ред,
и безоръжните коси наред.
Тъй нас, железните, яде ръжда,
и на смока психология една...

А случаи край нас свистят, като куршуми -
безумни, закъснели, на сляпо изхвърчали.
Едни пред тях изправят се - рискуват,
и после - кой във гроба, кой - с медали.

А ние - не разбрахме ли,
или - така се случи...
Било ни сякаш писано -
животът да ни учи.