Аз бодър съм, но виждам сън наяве,
лекарство пия със надежда да заспя.
Преглъщам неведнъж горчивата съдба -
организации, инстанции се гаврят,
открито обявяват ми война.
Затуй, че аз не пазя тишина,
затуй, че в цялата хриптя страна,
за да докажа, че не съм във колелото спица.
Затуй, че неспокойна съм и нощна птица,
затуй, че там, в чужбината, в редица,
въртят все лагерната моя старина,
за ненапита имат се водица:
- Сами го правим, без умисъл... - Да, бе, да!
За друго що? Навярно, за жена -
че, “не можа ли наша поданичка да си вземе?!”
За дето, пъхам си носа във капстрана,
към дъното не се стремя без време,
че пиша песни и не са за мене бреме,
за туй, как фрица падна на колене,
за редника, затиснал с тяло дулото навреме,
а не съм и помирисвал аз война.
Крещят - откраднал съм им бил луна -
И още нещо щял съм да открадна непременно.
И клюка, клюката преследва неизменно.
Не ми се спи... Е, как да не запия?!
Не! Не ще се аз пропия! Ще се пресегна със една ръка,
на завещанието тегля кръст така,
и вдохновен ще се опия:
и песен ще създам, и не една,
и в нея някого ще прокълна,
но до земя поклон ще сторя аз на тия,
които писаха ми да не спирам да се бия!
Горчива чашата е, да - но с тях до края ще стоя!