По пътя - живо! Или - лягай в гроба.
Да! Към избор ний не сме призвани.
Обречени сме да живеем, като роба -
и даже сме с вериги оковани.

За някои щракна хитрият капан -
повярваха на сляпо, из основи.
Нима е туй живот - да си скован?
Нима това е избор - във окови?

Коварна милостиня се крои -
като отвара на безумна врачка:
смъртта от своите - зад камък се таи,
смъртта от чужди - зад гърба, на крачка.

Застина ни душата, тялото - и то,
мълчим, като лъжливи пешки,
а в челното зацапано стъкло,
позорът блещи се, и то с насмешки.

Ако веригите строшим с ръка,
тогава, зъби в гърлото ще впием,
на онзи, който тук ни прикова -
в прехваления си живот да гнием.

Нима все още кътаме надежда?
Или оковите са тежички за нас?
Кой път към рая ни отвежда,
пред портите ковани, в късен час?

Има изход от войната, но жесток -
и виж каква заложиха размяна:
на дълъг сме осъдени живот,
но чрез вина, но чрез позор и чрез измяна!

Но струва ли живот на таз цена?
Не свършва пътят тук! Спокойно!
Встрани от тази, от голямата война,
все още може да се мре достойно!

Нас рано ни сравняват с блатна тиня.
Гнезда не вием в блато, и не сеем!
Не ще измрем от щедра милостиня -
от права смърт да оживеем!