Напред - в подводната страна:
дъхът ми секва, натиск мощен…
Защо ми е дълбочина -
нима на суша беше лошо?

Там, на земята - дом, уют.
Там пеех аз и се прехласвах…
И даже плувах - вярно, с труд,
но на повърхността държах се.

Как всички страсти се топят
в познатия ни лепкав въздух
и гмуркам се в различен свят,
надолу безвозвратно бързам.

С уста се диша само тук.
Край мен клокочи - кой ти гледа!
Потъвам аз, и то напук,
против закона Архимедов.

Изгубвам се, но ме зове
легенда, приказна картина:
откривам нови светове,
кораловия риф преминал.

Кораловите градове…
Тъй многорибни, но безшумни:
безмълвно всичко тук снове
и многоцветно, и разумно.

Къде е страшната мъгла
с която майките ни стряскат!
Светлей дори без светила,
дори без слънчевия блясък.

И гениално е и не -
разбрано - плисъка, играта.
А всеки гонен, забранен
спаси се, скри се в глъбината.

Дай бог и аз да стигна там,
не ще им дам да си кротуват!
В дълбокото прониквам сам
И все по-скъпо туй ми струва.

Под черепа - гробовен звън,
налягането ще ме спити,
водата тласка ме навън,
не ме приемат дълбините.

Прегради минах не една,
но камък взех (простете) - искам
да стигна до дълбочина,
до онзи пласт, в самия смисъл.

Но ножът ми не е у мен:
там нямам враг и все сме хора.
А който е въоръжен,
изглежда глупав и престорен.

Със теб се сливам, воден зрак,
забравям и чина, и ранга.
Превръщам се във риба пак,
хрилете ми са акваланга.

Нептун, гмурецо със брада,
открий ми истината - слушам:
защо пред родната вода
избрахме чуждата ни суша?

Съмнението - дявол взел! -
отдавна рани в мен отвори:
защо била е тази цел
да станем хора, да говорим?

Защо в света четириног
човек се е изправил първи?
Затуй ли - ето, вижда бог -
да грабне "камъни и дърве"!

Успяхме в знания безброй,
безбройни са местата лобни.
Умеем и на кръста свой
да разпнем все себеподобни.

Съзнателно потъвам сам,
крещя: "Спасете ни душите!".
И даже да не стигна там,
дано от суша се спасите!

Назад - не в мъка и в беда,
назад, навътре - не към гроба,
в спасителната ни вода,
назад - в извечната утроба!

Потупва ме един трепанг,
порода своя в мен усетил.
Изплювам гумения шланг,
водата пущам в дробовете!

Сгъстете строя си завчас,
ушите запушете бързо:
Отивам сам, но кой съм аз?
А за душите ще се върна!