Вилнее щормът, а пред мен
със кръпки пенести зашива
водата пясъчната тлен.
Аз наблюдавам извисен
вълните как глави разбиват.

Съчувствам им сега полека
за гибелта, но отдалеко.

Аз чувам хрип и смъртен стон,
и бяс от участта нещастна -
да имаш мощ и див разгон,
да сринеш всякакъв заслон,
ала да рухнеш пред целта си!

И аз съчувствам им полеко
за гибелта, но отдалеко.

Ах, белогривата съдба!
Преди смъртта, разхубавени,
подир зовящата тръба,
вълните хвърлят се в борба,
пречупват вити шии, стенат.

Съчувстваме им ний полека
за гибелта, но отдалеко.

По гребените вятър бий,
размята гриви с луда сила.
Вълната няма да надвий
преградата, а ще зарий -
разпенена до смърт кобила.

Ще посъчувстваме полека
за гибелта й - отдалеко.

Редът ми идва - няма как,
в гърба ме тласкат, на ръба съм,
кошмар в душата зрее пак -
ще скърша своя слаб гръбнак,
главата си дори ще пръсна.

Ще ми съчувстват, но полека
за гибелта - и отдалеко.

Мнозина тъй стоят, нали
На някой бряг, дорде са живи,
И гледат, без да ги боли,
Как редом други по скали
Гръбнаци и глави разбиват.

Ще посъчувстват те полека
за гибелта им - отдалеко.

Но в призрачната дълбина,
със кашалотни тайни пълна,
потръпва, вдига се една
неописуема вълна
и бреговата твърдина,
и зрителите ще погълне!

Ще им съчувствам аз полека
за гибелта, но отдалеко.