Половината свят аз през зли боеве
извървях, пропълзях с батальона.
А обратно ме върна, пак на нозе,
санитарният влак, ешелона.

Ето родния праг и домът,
с камиона - и право пред къщи.
Аз стоях и застинах - от комина димът,
ми си стори съвсем неприсъщи.

И прозорците гузни, не гледаха в мен,
не припадна жена ми на плещи могъщи.
Не зарида на сълзите във плен,
само плесна с ръце - и във къщи.

И залаяха кучета злобно, със плам,
дръпнах от пруста вратата.
В нещо чуждо се спънах аз там
и ми се в миг подкосиха краката.

Там седеше на мястото мое,
нов, неприветлив хазяин.
Със стопанката моя, в елечето мое,
затова бях на прага облаян.

Значи, докато аз под обстрел,
нито съм смятал, нито пресметнал,
той всичко в дома ми за себе си взел,
и по своему всичко е сметнал.

Над нас беше Бог, но в тази война,
артилерия нас ни покрива.
Смъртоносната рана дойде във гърба,
и измяна в сърцето застива.

Аз от пояс се леко склоних,
с воля по-силна все пак:
“Простете, другари, че се пътьом отбих,
случайно пред чуждия праг.”

Да бъде - им казвам - мир и любов,
да е хлебен вашият дом.
Той даже не трепна - стопанинът нов,
сякаш дължах му го този поклон.

Разлюля се подът под мен -
не, не тръшнах вратата.
Прозорците само, с поглед смутен,
ме изпратиха виновато.