Аз воювах и знаех - у дома ше се върна,
и горещо се биех, но не бързах при Бог.
А пък той се разбърза - не пикира навреме
и войната го в миг преобърна - след две години във своя въртоп.

Аз не чувам му пулса,
от този ден в пролетта.
И все по-често се будя,
но не сънувам война

Мъка в погледа крия,
дишам тежко, сломен -
беше той по-добрия,
а провървя ми на мен.

Нито сам съм се пазил, ни пил съм си с Господа чая,
нито в тила съм се молил, ни - на съдбата без звук.
Но жените учтиво ми намекваха, зная:
“Ако ти там си беше останал, моят щеше сега да е тук?!”

Не е за мене загадка
този печален въпрос.
Нима на мен ми е сладко,
че не останах на пост?

Със ответ се обърнах:
”Че жив съм, нямам вина!
Аз случайно се върнах,
а пък той не успя!”

В самолета гореше и извика накрая:
“Тиживей! Ти ще кацнеш!” И летях аз без страх.
Ний летяхме към Бога, близо, около Рая -
извиси се той - там и остана, а пък аз - до земята допрях.

Пред летеца откри се
райският, вечният ден.
Той по корем приземи се,
но не пълзя по корем.

Той заспа непробудно,
той запя - недопя.
А пък аз се завърнах -
а виж, той - не успя.

Тук, пред тях и - навеки, аз виновен съм, зная -
днес, с които се срещам и го считам за чест.
И макар ние живи Долетяхме до края -
памет изгаря ни, мъчи ни съвест - у когото я има до днес.

Някой пак без остатък
отброява часа,
на живота ни кратък -
като с бетон полоса.

А пък там - кой разби се,
кой - навек излетя...
Само аз приземих се -
това е мойта беда...