Калени пролетарии
замезват водка о копърка -
борбата, нелегалната,
започват с устрем нов.
А аз лежа в хербария,
прободен и наопаки,
и драпам по дъсчицата,
за болка неготов.

Аз на иглата гърча се,
но на безчувствен правя се.
До мене - торно бръмбарче
и водно конче кланят се -

от детските игри са те,
ловях ги и копах,
но вече с насекомите
в един и същ съм шкаф.

А тук, под експонатите -
табелчици затъкнали,
редът им тук научен е -
указан вид и клас...
Със тях така препатих си,
във колбичката стъклена,
поне разбрах, кой скучен е,
а кой отровен е сред нас.

Под похлупаче стъклено,
разглеждат ме със лупата,
а пък под мен написано:
“Невиждан за науката”...

Аз “homo” бях със крайници,
бях “sapiens” дори,
и все от клас “Бозайници”,
от вид..., но забрави.

В гърба ми стрелят, в упор ли,
на риза съм в подобие,
стремях се окървавен,
обратно, към дома...
И ето ме - превърнат съм
в училищно пособие,
и зъл, и понаплашен,
на стената аз вися.

Аз, сякаш на годеж съм тук,
като ученик се гуша -
бръмчат солидни бръмбари,
че трябва да ги слушам.

Хихикат пеперудките -
виж, странен експонат,
личинките гримасничат
и какавидите мълвят.

Към мен са тъй внимателни
събратята ми, раншните,
двуногите, разумните:
в ума им три, а пишат две.
Накриво те поглеждат ме,
със погледите ланшните,
един гнусливо бодна ме,
и даде резюме:

“Контакти с него нямаме,
така и не дочакахме,
ще полежи той, граждани,
сред насекоми всякакви.

Той мисли все неправилно,
и вечно е в ЧП,
да се потърчи тука,
колкото си ще!”

Що наглост е натрупана.
Нима съм аз излишен?
Това е грешка глупава -
и да я отменят.
Ще смъмрят провинените
и пак ще ме запишат,
и ще попадна в друг подвид,
поне, като примат.

Не грешка, ами акция,
над себе си видях -
в рода да съм, пълзящия,
и по очи пред тях.

И ето ме - разнищен,
напразно разигран,
захвърлен, с поглед хищен,
с пълзящите в буркан.

Или ще се размине
и ще си проправим път...
Нали все пак, дъсчицата,
не е позорен стълб.
Аз, даже, си харесах тук -
и бях за тях дочул -
една осичка млада
и свилен бял пашкул.

За мен осите дружки са -
на куче не вонят,
и с талия осина,
се случват някой път.

Онези там, пашкулите,
все нещо ще родят,
и може би изправено,
и може би със гръд.

Не ме понася червеят,
а стършелите дразнят се,
пак торните веселия
редят се, ден през ден.
А снобите във клюките,
до смърт главозамайват се...
Аз искам да общувам
с подобните на мен!

Щурец-дистрофик приютих -
бълхата скочи, гнида!
И хоп - два стари кърлежа,
и те - на индивида.

Засвири той полуумрял
и от немай-къде,
но бързо го разпънаха
на гвоздейчета две.

Към мене паяк спуска се
и кърлежите-гном чета,
хорото води сам-сама
красавица осата.
Но нека ме разпъват мен,
дори на три пирончета,
от три пирончета, известно е -
път право в небесата!

По мозъчните улеи
полази страх един -
щом стършел ми е шурея,
кое ще ми е син?

Не искам аз, наистина,
да ми е търтей тъста!
Май време е, воистина,
да взема да възкръсна!

Нас живи приковаваха,
с пирончета забодени,
с крилца пчелите пърхаха
и мравките с крака.
Нещастни бяхме заедно -
и всичките прободени,
за да не помним ний,
какви били сме до сега!           

И ето от гърдите ми
стон тежък се отрони -
така е - аз двуногото,
броен съм с насекоми.

И кой ще ни помогне,
кой ще ни спаси? 
След мен! “Не” на пироните,
приятели добри!          

Било е и ще бъде -
ще изправим гърбове,
осите ще мърморят,
но - силният е прав!
Кърлежите ще натирим -
наште врагове,
а паяците заедно -
зад книжния ни шкаф.

Скандалът ще утихне
и хайде в къщи скромно,
и ще живеем, вярвам,
съвсем не насекомно.

А аз - пухтя във ваната,
и сякаш съм свободен...
А над табелчицата моя,
друг някой е забоден.