На Вадим Туманов
Нас майките ни плашеха недоразбрали,
за непокорство със Сибир, размахвайки ръка!
В сърцата си ругаеха - едва ли -
желаеха на рожбите си участ зла.

А ние тръгнахме, за четвъртинка, ради Бога,
в обход, в разрез, или - прашинки по лъча...
Към прагове чии ще свърши таз прокоба?
В каква ли пропаст напоследък ще умра?

Ний Севера открихме без компас -
заканите на майките, запомнихме и ето:
виелиците късаха месо от нас,
и скелетът прохлаждаше се често.

Молбите, стоновете тук омръзват,
замита ги суграшица или прицел,
и думи, и сълзи във миг замръзват,
куршуми и псувни улучват цел.

А ние тръгнахме, за четвъртинка, ради Бога,
в обход, в разрез, или - прашинки по лъча...
Към прагове чии ще свърши таз прокоба?
В каква ли пропаст напоследък ще умра?

Но чуден звън е за душата ми, помина,
денят белее, и нощта черней, снегът вали...
Трупа ми по-добре от формалина,
студът за памет и навек ще съхрани.

Аз спомените не разравям за разплата,
но тук ни хвърли нашата съдба:
ний тук измряхме - ето резултата -
булдозери изгребаха ни със гребла.

А ние тръгнахме, за четвъртинка, ради Бога,
в обход, в разрез, или - прашинки по лъча...
Към прагове чии ще свърши таз прокоба?
В каква ли пропаст напоследък ще умра?

Да пиша всичко - не издържа таз бумага,
отмина то, а миналото е легенда, ето на -
но костите ни ги проми, преся ги драга,
и злато, значи, имало е в нас, братва!

Преминахме, за четвъртинка, ради Бога,
в обход, в разрез, или - прашинки по лъча...
Към прагове чии се свърши таз прокоба?
В каква ли пропаст напоследък ще умра?..