До последния дъх, до кръстна съдба -
до хрипота аз ще споря, до немота.
Ще убеждавам, доказвам с разпенена уста,
че не бива, не може, не трябва тъй, да!
Че - търговците лъжат по адрес на Христа,
че - над главите ни все още не никне трева.
Триста лета под татарите - и все е така:
лутане тристагодишно и - нищета.
Под иго татарско бил Иван Калита́,
и съвсем не един, не един във беда,
на плуга с потта и на бунта с кръвта,
Пугачов и разгром, и пак - нищета.
Нека не чуват, не разбират сега,
ще повторя, даже в образ на шут, мисълта,
но говорим си тук, не съвсем за това,
“суета всех сует” - си е все суета.

Да изпия таз чаша, не успявам във бяг,
да разлея дори - не успявам все пак.
Да я плисна в лицето нагло на враг?
Не лъжа, не хленча - все едно, няма как.
Гладък и хлъзгав - върти се кръга,
равновесие пазя, извит във дъга.
С тази чаша - какво? Да я счупя сега?
За достоен наследник, аз ще потърпя.
Ще я дам, и без да остана в кръга,
в непрогледна тъма и в неясна мъгла,
на приятеля моя - в надеждна ръка,
ще я изпие ли той - как да зная това.
С други, слезли от кръг, лежа на брега,
(за неизпитата чаша, аз тук си мълча) -
не казвам на никои, тайна държа,
а кажа ли - ще ме стъпчат тук, на брега.

До болка, момчета, се аз горещя,
може би, някои ще ми запали свещта,
за голия нерв, със който крещях,
за този мой маниер, със който се смях...
Дори да ми шият златна сърма,
или с беда да ме плашат - не ща -
с нерв отпуснат не ще зазвуча,
аз напук - ще го стегна, ще се разфуча!
По-добре - във гуляй, във запой да възвра -
да пропилея стиха, осенил ме в нощта.
По-добре на стиха си да тегля черта,
но не ще запълзя, като прах по лъча!

...Ако горчивата чаша, все пак, е съдба,
ако скучна и груба не е песента,
ако докажа накрая, с разпенена уста,
ще си ида: “Не всичко - ще кажа - е било суета!”