Вдишвах синия ден -
бяла пара издишвах.
Тя летеше, като облак неземна.
Сняг скриптеше под мен -
поскрипти и затихва -
бели преспи ме мамят да легна.

И звънтеше тъга, както пеят в нерадостна песен:
куриерът замръзвал в степ непозната и дива.
Жълто слънце приспало го, с лъч мразовит и чудесен
и никой не рекъл: движи се, стани, не заспивай!

И Русия стои,
чак до темето в сняг...
Пълзя и се хлъзгам, и не пропадам.
Съхрани и спаси,
весели буреносния впряг,
да не легна, да не заспя, да не падам!

Тоз куриер-чудодей, хвърлил камшика - къде да се дене?
Споменавал Христа - заснеженият път му омръзнал.
По конете - с камшик, би се сгрял, пък дори и да стенат,
но ги жалел, добрякът, карал без бой - и замръзнал.

Аз видях си лика
отразен във вода -
и изтръпнах - сега е
придошла за мене смъртта -
цял лежа във лъжа
и натам ме зове - под леда е!

Вихри пеят и стенат - кой ще надвие студеното време?
Под леда, във вира - искам сам - не друг да ме хвърли!
Бяла пара издишвам - душата ми бяга от мене,
ако избяга - опейте ме, от въжето свалете ме, ако съм мъртъв.

Сняг кръжи над земята,
над родината моя.
Тихо трупа - за запой ме отвързва.
Ах, куриерът безстрашен
бие конете и пие,
а пък трезвен - замръзва.