На Вадим Туманов
Беше бягството рязко -
нагло, глупаво, дневно.
Вологодския - в пряспата -
и се втурнахме гневно.

Скачат двама от сой,
бягат, хлипат във такт.
Пред самия конвой,
и до пояса в сняг.

Необходим е строй, порядък поголовен,
и ревна “Дружба” - старата пила.
И осениха ни - с откос оловен -
от стреснатите вишки три дула.

Строполени в анфас -
нос забихме в снега.
Песовете - по нас,
чувам лай зад гърба.

Девет парещи грама,
как тесен е стволът за вас!
На мушка гърчим се двама -
сякаш, на коловете - нас.

Да стигнем до брега, целта до заник,
но свише - в вишките, е предрешено пак:
ний бягаме във точния им мерник -
направо да умреш от смях.

Дали все пак ще съзра,
с кого се отправих в бяг?
С кого рискувах да мра,
с кого се хвърлих във впряг!

Но не знаем се никак,
едва опомних се аз -
изхриптях: “Как те викат?
За какво си сред нас?”

Но късно - бе зачеркнат от куршуми:
накръст - тил, пояс, двете рамена.
Аз бягах, и без дъх и думи,
и даже не разбрах кога.

И го питам чудака:
“Що си бавен такъв?
Клюмна той със главата -
от нея - мозък и кръв.

Проумях! - телогрейката
изсъхна мигом по мен.
Бие тъй “трилинейката” -
като, на война тоя ден!

Сега ще дойде и отплата:
щом кучета те гонят - стой!
Те олигавиха с езиците земята,
и мозъкът - излизан е и той.

Понадигнах се някак,
зъл на целия свят.
А “сватбарите” чакат
и поемат ме пак.

Ритат с крак умрелия:
“Няма от него файда,
премия - за уловения,
за убития - фира”.

И после - гъши ход пред цялата бригада,
след туй - на вахта, поотупвайки снега.
Те - в зоната - за своята награда,
аз - за бягството, отново към съда.

Отначало бях груб,
но притихнах в зори.
Би ме целият взвод -
измори се дори.

Плашат ме световете,
тояга чака ни, знам:
удрят там - аз на този,
хдрят тук - аз съм там.

 
 
 
 

Гордостта си вдън земя изпратил,
видях, как горделивите пълзят.
Аз рани лизах в лизолатор,
не ги зализах - белези личат.

Трябваше - в реката,
там бе нашият рай.
Далеч - на конвоя ръката,
далеч от кхчешки лай.

Край на разказа тука -
бягаше звяр през полето,
и отнесе с изстрел ловецът;
на беглеца лицето.

Хватката е груба, навсякъде - забрани.
И само нощем вият и крещят.
Защо ли? За да сипят сол във наште рани!
За да се помни, трябва да болят!