Аз от Ростов съм, а въобще - подхвърлен.
Аз бих могъл да съм от всякакви места.
И, Боже, щом от теб не съм отхвърлен,
навярно ще дочакам пролетта.

Къде да е, живея - днес съм в Тула.
Аз загуби, печалби не броя.
По детски помня къщичката ни в аула,
в Чечено-Ингушетия е тя,

Душите детски там набраха сила.
Храна делиха с нас. съдба.
Летя животът ни в кола прогнила
и излетя в газоотводната тръба

На праз ни думи, данък аз не плащах,
с приятели и гости, на хашиша в плен.
От поглед крив - за нож се хващах,
а той, за щ астие, не беше в мен.

Като изтръгнат храст ме гони вятър.
По пътя си запомних лошо и добро.
Усещах често лакът на приятел,
забит обаче, в моето ребро.

Места, съдбата бе ни отредила -
делихме ги по братски, на глава.
Летя животът ни в кола прогнила
и излетя в газоот во дн ата тръба.

Каляваха ни в студове сериозни.
На никого, за нищо, не отказват там.
Чеченците. живеещи при Грозни,
оставиха Кавказ, и - в Казахстан.

А там, в Сибир, бръснари-корифеи.
Народи всякакви, нестригани бичи.
И рай е там, за зеки и евреи,
за недоизбити басмачи.

А в Анадир, съдбата бе решила -
със кози крак - направо по гърба!
Летя животът ни в кола прогнила
и излетя в газоотводната тръба.

Каквото има, всичко пихме -
лепило, лак, защо да се скъпим?
Куршумът тъп със спирт го заблудихме,
че умните не ще ли заблудим?!

И водка с орехи сме пили за утеха,
коняк със плов узбекски, ще рече - пилаф.
В Норилск, в леярния, във цеха,
не помня, пихме ли, стоманен сплав.

Затъквахме със злато, дупка в зъб, изгнила -
докато остареем, ще сберем пара.
Летя животът ни в кола прогнила
и излетя в газоотводната тръба.

Как пеехме свободни във аула!
Скалите бяха втори дом досущ.
Преди към мене да насочат дуло,
аз водех се чеченец и ингуш.

Едни на нож попаднаха в двубои,
за други - друго, нито третите да спреш.
Сибир, Сибир - държава на изгои -
където да живееш и умреш!

Главата ми отдавна е плешива,
с чело високо - стига до гърба.
Летя животът ни в кола прогнила
и излетя в газоотводната тръба.

На спомените от торбата солна,
едно дочувам: “Помощ! Караул!”
Чеченци, бият немците от Волга,
и става то в града ни Барнаул.

Разменяха се там юмруци честни,
с планинците аз бях, на тяхната страна.
И те, и другите, не бяха местни,
но биеха се, сякаш у дома.

Онези, наште подвизи скроили,
отдавна в гроба, паднаха си по гърба.
Пътуваха до там с автомобили,
а главният - летя през димната тръба.