Упорито аз към дъното летя.
Дъхът ми буен, нагнетен е.
Защо на дълбините се дивя?
Защо над мене суша стене?

Аз имах там трапеза, дом,
И пях аз там, и се напрягах -
не винаги във правилния тон,
но да се поправя все отлагах.

А под луната страсти - рой,
линеят в ежедневната досада,
А аз във свят се гмуркам свой -
невъзвратимо и с наслада.

Аз дишам непривично, през уста.
Клокочи тук - но плюя на средата!
Аз се потапям рязко, при това -
на Архимед със бързината.

Загубих аз ориентир,
но митовете помня разгадани.
Откривам нови светове безспир,
зад рифовете от корали.

Кораловите градове...
И многорибни, и не шумни.
Подводни неми ледове,
и многоцветни, и разумни.

Къде си ти, чудовищна мъгла,
с която майките ни усмиряват?
И светло е, а ни луна,
ни слънце мрака осветяват.

Гениалното и неразбраното дори,
налудничаво е,ранено.
Спасено, скрито в дълбини
е всичко гонено и забранено.

Дай боже, аз да ги допра.
Не ще се дълго залежават.
И аз се гмуркам в дълбина,
потапянето все по-трудно става.

Под черепа - гробовен звън.
Налягането ме притиска.
Водата ме изтиква вън -
и дълбините ме не искат.

Не взех оръжие в ръка,
но камък взех - да сме открити -
за да достигна дълбина,
до смисъла, до пластовете скрити.

Аз хвърлих ножа, сякаш е ръжен -
там няма врагове, там ний сме хора.
И всеки, който е въоръжен,
нелеп изглежда, като въшка гола.

Сега съм като теб, подводна твар,
без звания, без дитирамби.
И пак сме риби в Рибния буквар,
хрилете ни са акваланги.

Нептуне, ти, гмуркам с брада,
кажи ми, облекчи душата:
защо сменихме таз вода,
със влага, горе, на земята?

Съмнения, по дьяволите, скоро,
със свредел мс въртят, но да лослорим:
Зящо превърнахме се в хора?
Защо научихме се да говорим?

Защо, на четири вървейки крака,
изправихме спят и и извисихме взора?
Затуй - и вижда Бог това -
да вземем камъка, че и топора.

Да знаем ние се напъваме,
места да правим лобни.
Да се предаваме и да разпъваме,
и да измъчваме себеподобни!

И аз потъвам по идея,
крещя: ”Душите ни спасете!”
И ако не доживея,
приятели, избягайте от бреговете!

Назад - но не към мъки и беда,
назад и в дълбини, но не към гроба.
Назад - към пристана-вода,
назад - в извечната утроба.

...По рамото потупа ме трепанг -
породата си в мен усети,
и аз изллювам своя шлаиг,
с вода си пълня дробовете,

Вий дръжте стройни редове,
по-здраво запушете си ушите-
Един отишъл си - беда не е,  
но аз ше ви се вмъкна във душите!