Тресе ме треска, но не е от грип,
сърцето блъска, сякаш ще се пръсне.
Космат, живее в мене, злобен тип,
с мазолести, корави пръсти.

Когато виждат, че отчаяно блуждая,
приятелите казват: ”Ще запие някой ден.”
Със тях съм в клетка, задушавам се накрая,
той вдишва кислорода вместо мен.

Не е той двойник, нито второ “аз”,
обясненията са безумни сказки.
Той плът и кръв е - болната ми кръв,
не са сънували това дори Стругацки.

Той чака да завърша своя скок,
с ръката моя ще постави точка.
И ставам пресметлив, жесток,
продавам всичко без отсрочка.

Съвсем не искам да мъстя,
животът нека си изтича, разтопява.
Но миговете аз не ще простя,
в които той ме побеждава.

Събрал съм аз последна сила,
съдбата крива, нека го спасява.
И в гърлото, и в вените отрова вливам -
да плюска и да пукне - аз го надхитрявам.