Криво-ляво се задържам във кръга,
даже вдишвам въздух сочен.
И, хоп - таз мъка змийска, зелената тъга,
издебна ме, на шията ми скочи.

За нея аз не подозирах до сега,
а тя ми шепне: “Как те чаках!..”
Сега какво? Къде сега? Защо и за кога?
Ще се откопча ли от нея някак?

Все още мога сам и себе си да отстоя,
да отсъдя и да бъда непокварен.
Сам себе си съм впрегнал, в хомота се потя,
отвънка - прост съм, вътрешно - коварен.

Не обвинявам никого, не клеветя,
аз в себе си се впивам и треса предплечия.
Самичък се бичувам, сам себе си коря,
така, че - никакви противоречия.

Награди ме, съдбо, принеси ми дар!
До гроба ще ти плащам данък.
Ти, мъко моя! Печална, охтичава твар,
ти жилава си и корава, като камък!

Сутрин, тиха - ако щеш я с бич бичувай,
нощем, хоп - до мене все бълнува.
Поне веднъж, със друг ти пренощувай -
да пукна, ако изревнувам!