Луис Карол

Алиса в страната на чудесата

или
Приключенията на Алиса в Чудесания

Превод: Светлана Комогорова-Кома, Силвия Вълкова (2002)

ГЛАВА 1.
Надолу в заешката дупка

На Алиса вече страшно ѝ беше омръзнало само да седи до сестра си на брега и нищо да не прави. Надзърна един-два пъти в книжката, която сестра ѝ четеше, но там нямаше нито картинки, нито разговори. „Притрябвала е на някого такава книжка! – рече си тя. – Нито картинки, нито разговори!“

И така, Алиса напрегна ум – доколкото можа, защото от жегата ѝ се дремеше ужасно и мислите ѝ бяха започнали да плуват и да се разливат в главата и́: дали пък да не си изплете венче от маргаритки — но струват ли си мъките да се надигнеш и да ги береш... И изведнъж току покрай нея претича бял заек е червени очи!

Не че в това имаше нещо чак пък толкова забележително. Бито пък имаше нещо чак толкова необичайно в това, че го чу да си мърмори: „Олеле! Олеле, майчице! Закъснявам!“

(По-късно, докато си мислеше за всички тези работи, на Алиса ѝ хрумна, че си беше редно да се зачуди, но по онова време изобщо не ѝ се стори чудно.)

Да, ама когато заекът взе, че измъкна часовник от джоба на жилетката си, погледна колко е часът, и се юрна да тича, Алиса се стресна и скочи на крака. Изведнъж ѝ просветна, че никога досега не беше виждала заек е жилетка, още по-малко – с джоб на жилетката, а пък да не говорим за часовник, който да извади от въпросния джоб! Така че, пламнала от любопитство, тя хукна да го гони през нивата и за късмет го съзря тъкмо когато той се шмугна в една голяма заешка дупка под живия плет.

Алиса тутакси рипна след него, без изобщо да се замисли как после ще се измъква от там.

Известно време дупката водеше право напред същински тунел, а после изведнъж земята хлътна под краката и́, ама толкова изведнъж, че още преди да се усети какво става, Алиса вече падаше надолу в един дълбок кладенец.

Кладенецът ли беше твърде дълбок, тя ли папаше твърде бавно, но докато падаше, имаше предостатъчно време да зяпа насам-натам и да се чуди какво ли ще стане по-нататък. Първо се опита да се взре надолу и да види какво я чака там, само че беше много тъмно и нищо не се вговдаше; после се огледа настрани и забеляза, че страните на кладенеца са целите в шкафчета и рафт чета. Тук-там на пирони висяха картини и географски карти. Докато прелиташе покрай една полица, Алиса протегна ръка и грабна от нея един буркан. На буркана пише ПОРТОКАЛОВО СЛАДКО, но за нейно най-голямо разочарование той беше празен. Не посмя да го пусне долу – току-виж утрепала някого, без да иска – така че, както си падаше, успя да го набута в някакъв шкаф.

„Ей на това му се вика падане! – помисли си Алиса. – Сега вече и да се изтъркалям надолу по стълбите, голяма работа! Ех, за колко храбра и смела ще ме мислят вкъщи само! Даже и от покрива да падна, гък няма да кажа!“ Което май си беше вярно.

Надолу, надолу надолу... – това падане нямаше ли край?

– Чудя се колко ли километра съм прехвърчала? рече си тя на глас. — Сигурно вече съм много близо до центъра на Земята! Я да видим сега: доколкото си спомням, той беше към 6000 километра надолу, нещо такова... (Защото, нали разбирате, Алиса наскоро беше учила за нещо такова, но макар че сега едва ли му беше времето да блесне със знания – та нали нямаше кой да я слуша!, — все пак не беше лошо да си попреговори това-онова.) Да, като че толкова беше... Чудя се обаче на кои ли паралели и меридиани се намирам? (Не че имаше представа, какво е това паралел, а и меридиан също, но затова пък – какви дълги важни думи само!)

След малко отново подхвана:

– Чудя се дали така, както си падам, няма да мина през цялата Земя от горе до долу, а? Ама че смешно ще бъде – излизам аз, а пък хората се разхождат надолу с главата! Как ли им казваха? Антипатии ли бяха... – този път тя доста се зарадва, че никой не я чу, защото като че ли думата май не беше точно тази. — Обаче като изляза, ще ми се наложи да попитам в коя страна се намирам, нали така? Например: „Прощавайте, госпожо, това Нова Зеландия ли е или Австралия?“

И щом го изрече, се опита да направи реверанс но ти само си представи какво е това да правиш реверанс във въздуха, докато падаш! Ти ще можеш ли, а, как мислиш?

– Да, ама тогава те ще ме помислят за ужасно невежо и необразовано момиче! Не, не, по-добре хич да не питам! Някъде все ще пише коя страна е – ще го прочета и ще разбера!

Надолу, надолу, надолу...

– Тази вечер на Дайна сигурно ще ѝ е много мъчно за мен! (Дайна беше тяхната котка.) Дано утре, когато седнат да пият чай, не забравят да ѝ силят мляко в паничката! Дайна, миличката ми маца, как ми се иска и ти да си тук! Ех, мишки тук, из въздуха, не хвърчат, но пък я гледай как гъмжи от ... — как ли им се викаше на тези?... – от папатаци! Само че се чудя — маците ядат ли папатаците?

На Алиса ѝ се беше придрямало и тя продължи сънено да си нарежда:

– Маците ядат ли папатаците? Маците ядат ли папатаците?

А сегиз-тогиз излизаше така:

– Папатаците ядат ли маците?

Защото нали разбирате – тъй като и на двата въпроса не можеше да си отговори, всъщност нямаше кой знае какво значение, как точно ще го каже. Усети, че се унася още повече, и тъкмо бе започнала да сънува, че с Дайна се разхождат хванати за ръка и тя я пита с възможно най-загрижен глас: „Хайде, Дайна, кажи си, някога да си яла папатак?“... когато изведнъж – тряс! прас! — тя шльопна в купчина суха шума и падането свърши.

Съвсем нищичко ѝ нямаше, така че Алиса на мига скочи на крака. Огледа се нагоре, ала там беше тъмно като в рог. Пред нея обаче се беше протегнал дълъг-дълъг тунел и тя съзря Белия заек да търчи надолу по него. Време за губене нямаше – Алиса хукна като вихър и настигна заека тъкмо навреме, за да го чуе как ш мърмори

– Ох, ушите ми! Ох, мустаците ми! Ох, олеле, колко късно стана!

Заекът свърна на един завой. Тя също свърна – и уж кажи-речи го беше настигнала, ала той не се виждаше никакъв. Беше се озовала в някаква дълга зала с нисък таван, от който висяха лампи. Имаше страшно много врати, но всичките до едра – заключени. Алиса мина първо покрай едната стена, после – покрай другата, пробва всяка поотделно, а след това тьжно закрачи по средата, като се чудеше как ли ще се измъкне от тук.

Изведнъж току пред нея се изпречи малка трикрака масичка, цялата от стъкло. На нея нямаше нищо друго освен едно златно ключе. На Алиса мигом ѝ хрумна, че то сигурно отключва някоя от тези врати... но, уви! Ключалките ли бяха големи, то ли беше малко, но както и да го погледнеше, не пасваше на никоя брава! Тя отново тръгна да обикаля залата и този път се натъкна на някаква завеска, която не беше забелязала първия път. Зад нея имаше вратичка, не по-висока от две педи. Алиса мушна златното ключе в ключалката и за най-голяма нейна радост то се превъртя! Тя бутна вратичката и съзря зад нея тясно коридорче, не по-широко от дупка на плъх. Коленичи, погледна вътре и... пред погледа ѝ се разкри най-прекрасната градина, която някога сте виждали!

Ах, как копнееше да се измъкне от тази тъмна зала тук и да се разходи сред пъстроцветните лехи и прохладните фонтани... само че дори главицата си не можеше да провре през вратата!

„Пък и дори да можех, какво? – рече си горкичката Алиса. – Че за какво ми е глава без рамене? Ох, де да можех да се свивам – като далекоглед! Само да знаех как се прави, сигурно щях да успея“. Защото, разбирате ли, напоследък ѝ се бяха случили толкова много работи, коя от коя по-шантава, че вече беше започнало да ѝ се струва, че едва ли има нещо невъзможно.

От висене пред вратичката май нямаше полза. Ето защо Алиса се върна при масичката – тайничко се надаваше, че ще намери там друг ключ или поне ръководство „Как да се свиваме и да се разтягаме като далекоглед“. Ала този път на масичката имаше някакво шишенце. „Нямаше го тук преди, сигурна съм!“ – рече си тя. На гърлото му висеше етикет, а на него с големи красиви букви беше изписано: ИЗПИЙ МЕ! Наистина много мила покана – само че Алиса беше едно крайно разумно малко момиченце и далеч не смяташе, че щом пише ИЗПИЙ МЕ!, трябва веднага да надигне шишенцето. „Не – рече си тя. – Я първо да проверя аз дали някъде не пише „Отровно!“. Защото Алиса беше изчела цял куп поучителни разказчета за разни дечица, на които им се случили какви ли не неприятности – или изгорели, или ги изяли диви зверове, изобщо такива едни лоши работи – само защото не искали да се вслушат в простичките съвети, които им давали техните приятели! Например: ако твърде дълго държиш в ръце нажежен до червено ръжен, най-вероятно ще се изгориш, а ако си порежеш пръста много дълбоко, то няма как да не ти потече кръв. А пък Алиса никога, ама никога не забравяше, че ако пиеш много от някое шише, на което пише „Отровно!“, то рано или късно бездруго ще ти стане лошо.

Както и да е, на това шишенце тук никъде не пишеше „Отровно!“, така че Алиса се престраши и отпи глътка. И тъй като течността се оказа много приятна на вкус (по-точно имаше вкус едновременно на черешов сладкиш, крем карамел, ананас, печена пуйка, бонбони лакта и препечени филийки с масло), тя бързо-бързо пресуши шишенцето.

* * * * * * * * * * * *

„Ама какво ми става? – зачуди се тя след малко. Май съм започнала да се свивам като далекоглед!“ Така си и беше: сега тя беше висока има-няма двайсет и пет-двайсет и шест сантиметра. И щом се сети, че вече спокойно може да мине през вратичката и да попадне в онази хубава градина, очите ѝ светнаха! Първо обаче изчака няколко минути, за да види дали няма да се свие още. Това малко я тревожеше. „Защото, така де, накрая току-виж взема и съвсем изчезна! – рече си тя.

– Ще се стопя като свещ! Чудя се като каква ли ще съм тогава?“ И тя се опита да си представи как ли изглежда пламъкът на свещичка, след като тя угасне. Не помнеше да е виждала някога през живота си нещо подобно.

След малко установи, че е престанала да се свива, и се втурна към градината. Горкичката тя! Тъкмо беше стигнала до вратата, и се сети, че е забравила златното ключе! Върна се при масичката, но вече нямаше как да го вземе... Отдолу го виждаше съвсем ясно през стъклото. Напрегна всички сили и се опита да се покатери по единия крак на масичката, ала той беше твърде хлъзгав. Опита пак и пак, и пак... Най-накрая страшно се умори, седна на пода и се разплака.

„Хей, стига си циврила! – смъмри се строго тя след мъничко. — Сълзите с нищо не помагат! Бих те посъветвала веднага да престанеш!“ Алиса, общо взето, си даваше прекрасни съвети, само дето много рядко се вслушваше в тях. А понякога така безжалостно се хокаше, че накрая ѝ потичаха сълзи! Веднъж дори се опита самичка да си издърпа ушите, задето се беше измамила, пак самичка, за да победи себе си в една игра на крокет. Да, тя беше много особено дете – най обичаше да се прави на двама души едновременно!

„Само че тъкмо сега ще е доста глупаво от моя страна да се преструвам на двама души! – заключи тя. – Та гледай колко е останало от мен — и за един-единствен приличен човек я стигне, я не!“ В този миг погледът ѝ падна върху една стъклена кутийка под масата. Алиса я отвори и намери вътре една мъничка-мъничка курабийка, върху която със стафиди красиво беше изписано: ИЗЯЖ МЕ! „Ами ще я изям! – рече си тя. — Ако порасна, ще достигна ключа. Ако пък се смаля, ще се промъкна под вратата! Така че все ще стигна до градината, а как, ми е все едно! – отхапа си от курабийката и тревожно се запита: – Какво ли става? Раста ли? Смалявам ли се?‘

Беше поставила ръка на темето си, за да разбере накъде ще тръгне, ала за нейна най-голяма изненада не тръгна нито да расте, нито да се смалява. Е, когато човек яде курабийка, обикновено е така, нищо чудно няма в това само че Алиса вече толкова беше свикнала да ѝ се случват все чудни работи, че ѝ се стори ужасно тъпо и скучно животът да си тече най-нормално.

И така, тя се захвана с курабийката и след малко не беше останала и трошичка от нея.

ГЛАВА 2.
Море от сълзи

– Брей, че чудно и че майно! — извика Алиса. Така се беше изумила, че за миг забрави как се говори правилно. — Разтягам се, като че ли съм най-големият далекоглед на света! Сбогом, прощавайте, крачета! възкликна тя, щом погледна надолу, защото установи, че стъпалата ѝ се отдалечават с шеметна бързина и вече едвам ги различава! – Горкичките ми крачета! Кой сега ще ви обува? Кой ще ви надява чорапите, кой ще ви връзва обувките, милички мои? Аз няма да мога дори да ви стигна! Толкова далече ще съм от вас, че никак няма да ми е до вас! Няма как, ще трябва да се оправяте, както си знаете... – Алиса се позамисли. – Ей, все пак трябва да бъда по-мила с тях! Иначе току-виж реша да тръгна нанякъде, а те се запънат и не щат! Добре де, добре – за всяка Коледа ще ви подарявам по нов чифт обувки! и тя взе да обмисля как точно ще им прави подаръци. – Ще трябва, като купя подаръците, да поръчам да ги доставят на адрес! – рече си тя. Ей че смешно ще бъде – да пращаш подаръци на собствените си крака. Пък и адресът – ама що за адрес, моля ви се:

И тъкмо си го рече, и главата ѝ се чукна в тавана. Всъщност вече беше прехвърлила три метра! Грабна веднага златното ключе и мигом се завтече към вратичката.

Ех, Алиса, Алиса! Че как щеше да мине през вратата? Успя само с едно око да надзърне в градината, и то чак след като легна на пода. А пък да влезе в нея – че това беше по-безнадеждно от всякога! Тя седна на пода и пак се разплака.

„Срамота! – скара се тя самичка на себе си след малко. – Такова голямо момиче (съвсем на място си го каза!), а пък плаче! Я стига си циврила! Млъквай веднага, ти казвам!“ Да, ама не млъкна и продължи да лее цели кофи сълзи и най-накрая се оказа седнала в средата на огромна локва, близо педя дълбока. Заливаше кажи-речи половината зала.

Мина се, не мина време, и тя долови в далечината топуркане на мънички крачки. Избърса припряно очи – и кой се зададе, мислите? Пак Белият заек, ама един издокаран – като за прием! В едната си ръка държеше чифт бели ръкавици от ярешка кожа, а в другата – грамадно ветрило. Явно страшно бързаше, защото подрипваше и си мърмореше:

– Олеле, Херцогинята, Херцогинята! Олеле, майчице, отидох си! Ако съм я накарал да ме чака, тя направо ще побеснее, ще побеснее! Олеле!

Алиса вече така се бе отчаяла, че беше готова да моли за помощ, когото ѝ падне. Така че щом Заекът се приближи, тя плахо прошепна:

– Прощавайте, сър...

Белият заек рипна толкова стреснато, че изтърва ръкавиците и ветрилото, тьрти да бяга е всички сили и изчезна, та се не видя!

Алиса вдигна ветрилото и ръкавиците. В залата беше много горещо и тя започна да си вее с ветрилото, а докато си вееше, пак се разприказва:

– Боже, Божичко! Ама че странни работи стават днес! А пък вчера всичко си вървеше най-нормално! Ей, да не би пък нощес да съм се сменила и да съм станала някоя друга? Я чакай да видим: сутринта, като станах, аз ли бях, или не бях аз? Абе май като че нещичко ми имаше, та не си бях много аз – почти съм убедена! Обаче ако аз не съм си аз, то неминуемо следва въпросът: коя съм тогава?! Пълна загадка! — и тя започна да прехвърля наум всичките си познати връстнички: можеше да се е превърнала в някоя от тях! – Във всеки случай не съм Ада! – отсъди тя. – Нейната коса е дълга и е цялата на къдрици, а моята изобщо не се къдри! И Мейбъл не съм – много ясно! Аз знам какво ли не, а пък тя нищичко не знае! Пък и без това тя си е тя, а пък аз съм си аз и... ох, мамичко, каква бъркотия! Я чакай да проверя дали още знам всичко онова, което си знам. Значи така: четири по пет — дванайсет, четири по шест – тринайсет, четири по седем... Ох! Че аз така до двайсет никога няма да стигна! Както и да е, таблицата за умножение – много важно! Тя не се брои. Я по-добре да видя как съм с географията: Лондон е столицата на... на Париж, а Париж е столицата на Рим, а Рим е... Ох, не! Пак всичко обърках! Сигурно все пак съм се превърнала точно в Мейбъл! По-добре да кажа някое стихотворение. Я да опитам с „Прилежно...“ — и тя кръстоса ръце в скута си, както правеше, когато си казваше уроците, и започна да декламира. Ала гласът ѝ звучеше дрезгаво и думите като че ли ги произнасяше някой друг, а не тя, пък и те излязоха едни...

– Ох, не, ама изобщо не беше така! – изхленчи горкичката Алиса и очите ѝ пак се насълзиха. – Май все пак излиза, че съм Мейбъл. И значи сега ще трябва да живея в онази схлупена съборетина и няма да си имам никакви играчки, и само ще трябва да уча ли, уча уроци – по пял ден! А, не! Няма да я бъде! Щом съм Мейбъл, ще си стоя тук, долу! Ако искат, нека се надвесват над дупката и да си викат: „Качи се горе при нас, милинка!“ А аз само ще ги поглеждам и ще ги питам: „Кажете ми първо коя съм! Кажете ми и ако ми харесва, ще дойда! Ако пък не ми харесва, ще си стоя тук и ще чакам да стана някоя друга..Олеле! и сълзите пак рукнаха от очите и́. — Ами защо още никой не се е надвесил? Ох, как ми втръсна да стоя тук сам-саменичка!

Наведе глава и... ама че изненада! Забеляза, че докато си бе приказвала, без да се усети, бе надянала едната от ръкавичките!

– Ама как така?! – смая се тя. — Хей, сигурно пак се смалявам!

Изправи се и се приближи до масата, за да прецени колко висока е – и доколкото можа да прецени, излезе, че е около шейсет сантиметра, а на това отгоре продължаваше да се смалява! Добре, че бързо се досети, че причината е във ветрилото, и добре, че го хвърли навреме, защото иначе можеше и съвсем да се изгуби!

„Уф, едвам се измъкнах! – рече си Алиса, доста изплашена от тази внезапна промяна, но пък и много радостна, че все пак я има. – А сега — беж към градината!“

И тя се втурна към вратата, но – уви! Вратата отново беше заключена, а златното ключе все така си лежеше там, върху стъклото...

– От това по-зле вече няма накъде! — въздъхна горкото момиченце. — Аз никога, ама никога не съм била такова дребосъче! И да ви кажа, ужасно е зле! Ужасно!

И щом изрече това, тутакси се подхлъзна и шльоп! – цопна в солена вода, която ѝ стигаше чак до брадичката. Отначало реши, че по незнаен начин е паднала в морето. „Е, щом е така, ще се върна с влака!“ – помисли си тя. Алиса беше ходила на море само веднъж и бе стигнала до заключението, че щом си на море, то се знае, там има кабинки за къпане³ във водата, на брега – деца, които ровичкат с дървени лопатки, отзад редица от вили, които се дават под наем, а пък зад тях – гара.

Скоро обаче се досети, че е паднала не другаде, ами в локвата от сълзи, които бе изплакала, когато беше висока три метра и отгоре.

– Ох, защо ли ми трябваше да рева толкова! — затюхка се Алиса, докато плуваше насам-натам и се чудеше как да излезе на сушата. – А сега като нищо може да се удавя в собствените си сълзи! На това му се вика плачевно положение! Ех, пада ми се! Ама че ще бъде странно, не ще и дума... То и без това днес само странни работи ми се случват!

В този миг тя чу как нещо запляска във водата недалеч от нея, и заплува нататък, за да разбере какво е: току-виж излязъл някой морж или хипопотам! После обаче се сети колко мъничка е, и като се вгледа по-внимателно, разбра, че е само някаква си мишка. Сигурно също като нея се беше подхлъзнала и бе цопнала във водата. „Дали пък да не я заговоря? – рече си Алиса. – Днес всичко е толкова сбъркано, че тя като нищо би могла и да говори! Е, от опит глава не боли“ – и тя се обърна към Мишката:

– О, Мишко, да знаеш случайно как се излиза от тази локва? Вече сграшно се изморих да плувам насам-натам, о, Мишко!

Алиса смяташе, че тъкмо така е редно човек да разговаря с мишки (не че досега ѝ се беше случвало). Веднъж случайно бе отворила латинската граматика на брат си и ето какво прочете там:

Мишката обаче само я изгледа любопитно и като че ли ѝ намигна е оченце, ала нищичко не каза. „Може пък да не разбира! – рече си Алиса. – Сигурно е френска мишка и е дошла тук е Вилхелм Завоевателя!“ Вярно, че Алиса знаеше много по история, само че, да ви кажа, нямаше много ясна представа, кое кога точно се е случило. И тя реши да заговори Мишката на френски:

– Où est ma chatte?⁴

В учебника по френски това беше първото изречение.

Мишката изведнъж така рипна, че чак изскочи над водата, и цялата се разтрепери от ужас.

– Ох, простете! – викна веднага Алиса, притеснена, че така е обидила горката животинка. – Съвсем забравих, че не обичате котки!

– То оставаше и да ги обичам! – възмутено изцвърча Мишката. – Ти да беше на мое място, много ли щеше да ги обичаш?

– Е, най-вероятно нямаше да ги обичам — зауспокоява я Алиса. — Само моля ви, не се сърдете! Но ако можех да ви покажа нашата Дайна – според мен, само щом я видите, може би дори ще започнете да харесвате котки! Такава е сладурана – додаде Алиса, като приказваше по-скоро на себе си, отколкото на Мишката, и продължаваше да плува насам-натам из локвата. Най обича да се изтегне край камината и да си мърка сладко-сладко, да си ближе лапичките, да си мие муцунката ... И е една такава мекичка, пухкавка, само да си я гушкаш... А да я знаете само как лови мишки направо е царица! Ох, простете, моля ви! – сепна се тя, щом забеляза, че козината на Мишката мигом настръхна. Явно я беше засегнала още по-дълбоко. – Щом ви е неприятно, няма да говорим повече на тази тема.

– Да говорим ли?! – отново изцвърча възмутено Мишката, разтреперана от върха на носа, та чак до крайчеца на опашката си. – Като че аз съм я подхванала тази тема! В нашия род открай време мразим котките – гадни, противни, подли, вулгарни твари! Хич не ща и да ги чувам!

– Няма, няма! – побърза да обещае Алиса. – А... а... а кучета обичате ли?

Мишката не отговори нищо и Алиса нетърпеливо продължи:

– Да знаете само какво сладко кученце живее до нас! Ех, как само ми се иска да ви го покажа! Едно ей таковичко териерче със светнали очички, а пък козинката му е кафеникава, една такава дълга и къдрава! И като му хвърлиш нещо, веднага хуква да ти го носи, а после се изправя на задните си лапички и си иска кокалче! Ако знаете само какви номера знае – не можеш ги запомни всичките. Стопанинът му е фермер. Та той разправя, че толкова много работа му вършело, че цена нямало! Сто лири да ми дават, казва, не си го давам! И разправя, че било изловило де що има плъх и де що има ми... Олеле! – промълви съкрушено Алиса – Май пак я обидих!

Защото Мишката с всички сили се мъчеше да изплува колкото се може по-далеч от нея. Чак беше надигнала вълни.

Алиса ласкаво подвикна подире и́:

– Мишко, миличка Мишко, върнете се! Много, ама много ви се моля! Щом не понасяте кучета и котки, няма да си говорим за тях, изобщо няма да си говорим, честна дума!

Щом чу това, Мишката се обърна и бавно заплува обратно. Беше бяла-пребледняла. („От гняв“ – реши Алиса.)

– Хайде да излезем на брега – предложи тя с тих треперещ глас. — Ще ти разкажа моята история и ти ще разбереш защо толкова мразя и кучетата, и котките.

И без това вече беше крайно време да се махнат от там, защото локвата вече гъмжеше от какви ли не птици и животни, нападали вътре по невнимание: тук бяха Патарокьт, Птицата Додо, Папагалчето Лори, Орленцето и какви ли не още странни-престранни същества⁵. Алиса заплува към брега, а след нея и всички останали.

ГЛАВА 3.
Търчане в кръг и една история с опашка

Компанията, събрала се на брега, наистина имаше от окаян по-окаян вид: подгизналата перушина на птиците стърчеше, мократа козина на животните се беше сплъстила и всичките до един бяха вир-вода мокри, сърдити и нещастни.

Първата им работа, разбира се, беше да измислят как да се изсушат: обсъдиха го надълго и нашироко. Само след минутка-две Алиса си бъбреше с тях, като че се знаеха от сто години, без това изобщо да я притеснява Даже доста се посдърпа с Папагалчето Лори, което най-накрая се наду и важно заповтаря:

– Аз съм по-голям от теб и значи повече разбирам!

Алиса, разбира се, не можеше да остави това токутака и тутакси го запита на колко години е, но тъй като Лори категорично отказа да си признае, спорът приключи дотук.

Най-накрая Мишката, която беше много на почит сред тях, се провикна:

– Сядайте сега и ме слушайте! Ще видите как само след мъничко съвсем ще изсъхнете!

Всички мигом насядаха в широк кръг около нея. Алиса се втренчи напрегнато в Мишката – не изсъхнеше ли бързо, ужасната настинка нямаше да ѝ се размине.

– Кхъм-кхьммм! – важно прочисти гърло Мишката. – Готови ли сте всички? Слушайте сега. Започвам с най-сухата материя, която ми е известна! Тишина, моля за тишина! „С благословията на римския папа Вилхелм Завоевателя, бързо успял да подчини на себе си англичаните, които по онова време се нуждаели от достоен водач и напоследък били привикнали с честата смяна на узурпатора на трона и с военните поражения. Едуин, граф на Мерсия, и Моркар, граф на Нортумбрия...“

– Уф! – трепна Папагалчето.

– Моля? – намръщи се Мишката, макар и да го каза с извънредно любезен тон. – Казахте ли нещо?

– А, не, не! – припряно отрече Папагалчето.

– Добре, да приемем, че ми се е счуло – кимна Мишката. – Значи продължавам: „Едуин, граф на Мерсия, и Моркар, граф на Нортумбрия, се обявили в негова подкрепа и дори Стиганд, кентърбърийският епископ, макар и известен родолюбец, го намерил за благоразумно...“

– Ама какво е намерил? – обади се Патарокът.

– Намерил „го“! – тросна се Мишката. – Ти какво, да не би да не знаеш какво означава що“.

– Знам, и още как! Когато аз го намеря, много добре знам какво означава! – отвърна Патарокът. – Или е жаба, или е червей! Най-често е така. Чудя се обаче какво точно е намерил архиепископът, като го е намерил.

Мишката пропусна въпроса покрай ушите си и побърза да продължи:

– „...и го намерил за благоразумно и решил да го посети заедно с Едгар Етьлинг, за да му предложат короната. Опичало Вилхелм управлявал много сдържано, ала наглостта на неговите нормани...“ Как си, миличка? – неочаквано се обърна тя към Алиса. Поизсъхна ли вече, а?

– Все така съм си мокра! – отвърна кахърно Алиса.

– Тази ваша материя може и да е суха, ала никак не ми помага да изсъхна!

– В такъв случай – обади се важно-важно Додо и се изправи на крака – позволете ми да внеса едно предложение: нужно е събранието да бъде разпуснато начаса и незабавно да се предприемат най-екстрените възможни мерки с цел да...

– Я говори по-разбрано! – обади се Орлето. – Ама че префърцунени думи – половината изобщо не ги разбирам! Да не говорим пък, че според мен и ти не ги разбираш! – и Орлето извърна глава, за да скрие усмивката си.

Няколко птици се изкикотиха на глас.

– Исках да кажа – обидено рече Додо, – че ако искаме да изсъхнем, най-добре ще е да си устроим едно Търчане в кръг.

– А какво ще рече това „търчане в кръг“? – запита Алиса. Не че чак толкова я интересуваше, но просто Додо беше млъкнал, като че чакаше да го обсипят е въпроси, а пък никой дори и не понечи да го обсипва.

– За да ти го обясня, най-добре ще е да го направим

– отвърна Додо.

А сега ще ви кажа какво точно направи Додо, защото може и на вас да ви се прииска да го опитате някой зимен ден.

Първо начерта на земята кръг. Не излезе много равен, ала Додо отсече:

– Формата не е най-същественото!

После подреди всички по кръга – общо взето, кой където завари. А сега... да не си помислихте, че викна „Едноо, двее, трии, старт!“? Не, не, нищо подобно! Просто всички изведнъж се разгърнаха, накъдето им падне, така че никак не беше лесно човек да разбере кога ще свърши надбягването. След като потичаха така близо половин час обаче и, естествено, успяха да изсъхнат до перце и до косъмче, Додо изведнъж се провикна:

– Край на надбягването!

Всички се скупчиха около него и взеха задъхано да питат:

– Кой победи? Кой победи?

За да отговори на този въпрос, на Додо му се наложи сериозно да се замисли. Така че той сума ти време седя подпрял чело с пръст (така обикновено рисуват на портретите Шекспир и изобщо разни велики хора), а останалите мълчаливо чакаха. И най-накрая Додо успя да го измисли:

– Всички победиха! И всички трябва да получат награди!

– А кой ще раздава наградите? – развикаха се всички.

– Тя, кой друг! – Додо посочи Алиса с пръст.

Всички мигом я накачулиха и взеха да крешдг един

през друг:

– Награди! Награди! Раздавай награди.

Алиса се видя в чудо – направо да се отчаеш! Пъхна объркано ръка в джоба си и напипа там кутийка със захаросани бадеми. За щастие солената вода не беше успяла да проникне вътре. Извади кутийката и им ги раздаде. Имаше точно по бадемче за всеки.

– Ами тя? – обади се Мишката. – Редно е и тя да получи награда!

– А как иначе! — отвърна важно Додо. – Остана ли ти още нещо в онзи джоб?

– Само един напръстник... – тъжно произнесе Алиса.

– Давай го тук!

Всички отново се скупчиха около Додо, а той тържествено ѝ връчи напръстника:

– За нас е голяма чест да приемете този изящен напръстник!

Щом произнесе тази кратка реч, всички заръкопляскаха.

Не ще и дума, това се виждаше на Алиса ужасно смешно, но всички до един бяха направили такива сериозни физиономии, че тя едва се сдържа да не прихне. И тъй като не ѝ хрумваше никакъв отговор, просто се поклони и пое напръстника с възможно най-церемониапен вид.

После всички се захванаха да дъвчат бадемите. Настанаха шум и неразбория: едрите птици се жалваха, че въобще не са успели да усетят вкуса им, дребните пък се изпозадавиха и се наложи да ги тупат по гърба. Както и да е, криво-ляво успяха да се справят, след това насядаха отново в кръг около Мишката и я замолиха да им разкаже още нещо.

– Нали ми обещахте да ми разкажете своята история, спомняте ли си? – обади се Алиса. – И да ми обясните защо така мразите... „ко“ и „ку“ – добави тя съвсем тихичко, защото се боеше да не я обиди пак.

– Ееех! – въздъхна Мишката и погледна Алиса. Какво знаеш ти! Имала глава да пати и опашка да препати! Тя, моята, е дълга и тъжна...

– Че е дълга, дълга е – съгласи се Алиса, която, естествено, беше решила, че последните думи се отнасят тъкмо за мишата опашка. – Но пък тъжна защо ще е? – и продължи да се чуди така, докато траеше целият разказ на Мишката, тъй че в ума ѝ историята изглеждаше ето как:

– Ама ти изобщо не ме слушаш! – скастри я строго Мишката. – Само блееш нанякъде и изобщо не я следиш!

– Моля? – смирено възрази Алиса. — Не, много внимателно даже я следя! Тъкмо бяхте стигнали до петата извивка, нали?

– Как пък не! — възмути се Мишката. – Не, това не мога да го понеса!

– Дайте тогава да го отнеса аз! — мигом си предложи услугите Алиса. Тя си беше много услужлива и винаги гледаше да помага с каквото можеше.

– Изобщо нямам подобно намерение! — сряза я Мишката и се изправи. — През цялото време говориш такива глупости и безсмислици, че ми е обидно да слушам! — и начупено се отдалечи.

– Аз, без да искам! – оправда се горката Алиса. Ама пък и вие сте една... Каквото и да кажа, все се обиждате!

В отговор Мишката само изцвърча презрително.

– Моля ви, върнете се! – викна подире ѝ Алиса. Не си отивайте! Нека чуем докрай историята ви!

– Да, да, моля ви! – подкрепиха я останалите в хор.

Ала Мишката само поклати раздразнено глава и

ускори крачка.

– Колко жалко, че не остана! – въздъхна Папагалчето, щом тя се скри от погледа им.

А една възрастна госпожа Рачка реши да се възползва от тази възможност и да даде поредния полезен съвет на дъщеря си, малкото Раче:

– Ах, миличка, нека това да ти е за урок: никога не си позволявай да излезеш извън кожата си!

– Я стига бе, мамо! – сряза я щерката. – Като почнеш да натякваш, та не се траеш! И стрида можеш да изкараш от черупката и́!

– Ех, да беше тук Дайна! – въздъхна на глас Алиса, макар и да не говореше на никого. — Ей сегичка щеше да я довлече обратно!

– А коя е тази Дайна, ако смея да попитам? — обади се Папагалчето.

Алиса страшно обичаше да говори за своята любимка, така че веднага се разприказва:

– О, Дайна ли? Дайна – това е нашата котка! Да я знаете само как лови мишки – представа си нямате колко е добра. И не само мишки. Птички да знаете как лови! Зърне ли някой врабец – и хоп! — перушинка вече не е останала от него!

Въпросната реч предизвика доста голямо оживление сред публиката. Птичките тутакси се разхвърчаха да си ходят. Една стара Сврака се накокошини, взе да се загръща в шала си и замърмори:

– Крайно време стана да се прибирам! Този нощен въздух е страшно вреден за гърлото ми! Настинката ми е в кърпа вързана!

– Хайде, хайде, милички! Отдавна вече трябваше да сте си в леглата! – с разтреперан глас заподканя челядта си едно Канарче.

И така, един по един всички си намериха някакъв предлог да си тръгнат и не след дълго Алиса пак остана сам-саменичка.

– Ех, защо ли ми трябваше пак да споменавам Дайна! – въздъхна тя жално-жално. – Тук, долу, явно никой не я обича... А пък тя е най-хубавата котка на света! О, Дайна, миличка Дайна! Ще те видя ли някога пак?

И клетата Алиса отново се разплака – изведнъж се беше почувствала ужасно самотна и нещастна! След малко обаче отново се разнесе топуркане на крачка.

Огледа се – да не би пък Мишката да беше размислила и сега да се връщаше, за да доразкаже историята си?

ГЛАВА 4.
Малкият Бил изхвърча през комина

Беше пак Белият заек. Той бавно приближаваше насам и неспокойно се озърташе, като че търсеше нещо, което пътьом беше изтървал.

– Олеле, мале, Херцогинята! Херцогинята! Херцогинята, олеле-мале! Ох, лапички мои, пиши ги бегали! Ох, клетата ми козинка! Ох, сбогом, прощавайте, мустачки мои! Ами че тя ще заповяда да ми отсекат главата! То е ясно като бял ден! Вълци ме яли! Хвръкна ми главицата, та се не видя! Ох, ама къде ли съм ги дянал?

Алиса веднага се досети какво търсеше Заекът – ветрилото и белите ръкавички от ярешка кожа И нали си беше добричка и услужлива, веднага се заоглежда за тях. Да, ама никакви ги нямаше – откакто тя цапаше из локвата, всичко наоколо съвсем се беше променило: залата, стъклената масичка, вратичката – всичко се беше изпарило яко дим!

Не след дълго Белият заек забеляза Алиса, която се щураше насам-натам и се озърташе, и ѝ кресна сърдито:

– Хей, Мери Ан! Ама ти какво търсиш тук? Тичай да ми донесеш от вкъщи чифт ръкавици и ветрило! Хайде, бегом! Ама още ли си тук?

Алиса така се шашардиса, че тутакси хукна да изпълнява поръчката му и даже не понечи да му обясни, че се е припознал.

– Той ме обърка с прислужницата си... – занарежда си тя, както си тичаше. – Ех, как ще се смае само, когато разбере коя съм и що съм! Все пак най-добре е да му занеса ръкавици и ветрило... така де, ако ги намеря.

И тъкмо си рече това, и току пред нея се изпречи малка спретната кыцурка. На вратата ѝ се мъдреше лъскава месингова табела, на която беше изписано „Б. Заек“. Без да почука, Алиса бутна вратата и се юрна нагоре по стълбите – боеше се, че истинската Мери Ан ще я срещне и сигурно ще я натири вън, преди да успее да намери и ветрило, и ръкавици.

„Ама че работа! – рече си Алиса. – Търча да изпълнявам поръчките на някакъв си заек! То остава и Дайна да започне да ме праща да ѝ върша това и онова“.

И веднага започна да си представя: „Госпожице Алиса! Елате веднага тук! Време е да се обличате за разходка!“ „Идвам, бавачке, само минутка, моля! Дайна ми заръча да вардя тази миша дупка и да не пускам мишката да избяга – ей сегичка, само да се върне!“

„Само че – продължи тя, – ако Дайна започне така да се разпорежда из вкъщи, надали някой ще я търпи! Сигурно веднага ще я изхвърлят!“

Озова се в спретната и подредена стаичка. До прозореца имаше маса, а на масата (тъкмо както се беше надявала!) – ветрило и не един, ами цели два-три чифта бели ръкавички от ярешка кожа! Тя грабна ветрилото и един чифт ръкавички и тъкмо понечи да тръгне, не щеш ли, съзря пред огледалото малко шишенце. Този път на него нямаше етикет, на който да пише ИЗПИЙ МЕ!, но въпреки това Алиса измъкна тапата и го надигна.

„Знам вече, че колчем хапна или пийна тук — каза си тя, — все става нещо интересно. Така че я да видим какво ще стане сега, като пийна от това шишенце! Да ви кажа, много се надявам да порасна пак – ужасно ми омръзна да съм такава една ситна и дребна!“

Тъкмо така и стана – и то много по-скоро, отколкото очакваше: изпила-недоизпила половинката шишенце, главата ѝ пак се чукна в тавана и ѝ се наложи да се попрегърби, иначе току-виж вратът ѝ се строшил! „Стига, стига вече! — и тя припряно остави шишенцето. – Само дано не порасна още повече, че и без това вече не бих могла да мина през вратата... Ох, кой ме караше да пия толкова!“

Уви, беше твърде късно да се вайка! Тя растеше ли, растеше ли, растеше и след малко ѝ се наложи да коленичи на пода. А само след минутка вече не можеше и на колене да стои. Опита като как ли ще бъде, ако легне настрани и опре единия си лакът във вратата, а е другата ръка обгърне главата си. Да, ама и това беше до време – тя продължаваше да си расте и най-накрая не ѝ остана нищо друго, освен да провре едната си ръка през прозореца, а крака си да набута в комина. „Е, това беше то – рече си тя. – Сега каквото и да стане, вече нищо не мога да направя!“

За късмет на Алиса вълшебното действие на течността се изчерпа тъкмо в този миг и тя престана да расте. Само че от това не ѝ стана по-леко – тук за нея вече беше страшно тясно и неудобно и май нямаше никакъв начин да се измъкне. Та беше ли за чудене, че е много, ама много нещастна...

– Ех, колко по-добре си бях вкъщи! – говореше си на глас горката Алиса. – Нито растеш, нито се смаляваш ей тъй на, нито пък разни мишки и зайци ти нареждат какво да правиш! Що ли ми трябваше да се пъхам в онази заешка дупка! И все пак... и все пак тука е много, ама много интересно! Тук животът ми харесва! Чудя се обаче какво точно е станало с мене, а? Едно време, когато четях приказки, си знаех със сигурност, че такива работи не стават на този свят, а пък ето ме на, попаднах в съвсем, ама съвсем истинска приказка. Значи и за мене трябва да напишат книжка, няма как! Когато порасна, аз ще я напиша... Ей, ама то аз вече съм пораснала! – добави тя жално. Поне тук няма накъде повече да раста...

, Добре де, ама тогава все на тия години ли ще си стоя? – продължи да размишлява тя. – От една страна, то май никак не е лошо – никога няма да стана бабичка! Обаче, от друга страна, цял живот все уроци да уча... Ох, не, хич не ми и трябва!

Ех, Алиса, ама че си глупава! – скастри се тя. – Че как така ще ги учиш тези уроци тук! Че ти самичка едвам се побираш, а къде смяташ да набуташ целия куп учебници, а?“

И продължи да спори така сама със себе си, като вземаше ту едната, ту другата страна. Разговорът ставаше все по-интересен, ала изведнъж чу някой да вика вън. Млъкна и се ослуша.

– Мери Ан! Ей, Мери Ан! – викаше онзи. – Скоро да ми донесеш ръкавиците, чу ли!

После затопуркаха мънички крачка по стълбите. Нямаше кой друг да е освен Белия заек — беше тръгнал да я търси и тя така се разтрепери, че разтресе цялата къща. Съвсем беше забравила, че сега е към хиляда пъти по-голяма от него и няма от какво да се страхува!

Белият заек се изкачи до вратата и я бутна. Но нали вратата се отваряше навътре, а пък Алиса я беше заклещила с лакът, вратата не поддаде.

– Е, щом е така, ще заобиколя и ще се вмъкна през прозореца... – чу го да казва тя.

,Да, ама не!“ – каза си Алиса и зачака. И щом ѝ се стори, че дочува стъпките на Заека точно под прозореца, тя изведнъж разпери длан и се опита да го сграбчи. Не че успя, ала чу немощен писък, а после и дрънчене на разбити стъкла – сигурно беше паднал в парника с краставици или нещо такова.

После се разнесе сърдит крясък.

– Пат! Пат! – врещеше Заекът. — Къде си се заврял?!

Отвърна му съвсем непознат за нея глас:

– Че къде да съм, тук съм! Ябълките копам, ваша милост!

– Ябълките копал значи! — тросна му се Белият заек. — Намерил кога! Я идвай веднага тук и ми помогни да се измъкна!

Стъклата пак се раздрънчаха.

– Виж сега, Пат – според тебе какво е онова, дето стърчи от прозореца?

– Че какво да е — ръшица, ваша милост! (Тъкмо така го произнесе – „ръшица“.)

– Каква ти ръчица бе, тъпак с тъпак! Ти си по-глупав и от гъска! Да си виждал някога толчава ръка? Че тя е запушила прозореца!

– Тъй то, тъй то, ваша милост, ама че е ръка, ръка си е и туйто!

– Каквото ще да е, но не му е там мястото, да знаеш! Бягай сега да го махнем от там! И хич не ми се офлянквай!

Последва дълго мълчание. А после Алиса дочу трескав шепот на пресекулки:

– Ама вижте сега, ваша милост... Ама хич не ща, ваша милост... Ама моля ви се, ваша милост...

– Прави каквото ти се казва, пъзльо с пъзльо!

Най-накрая Алиса отново разпери длани и посегна

във въздуха. Този път последваха два немощни писъка, а след това – пак дрънчене на стъкла.

– Тези тук колко ли парника имат! – зачуди се Алиса. – А сега какво ли смятат да правят? Като толкова им се иска да ме махнат от тук, да вземат да опитат ли, що ли! Де да можеха! Като че ли аз не искам да се махна!

Изчака, ала отвън не се чуваше нищичко. Най-накрая се разнесе тропот на колела и някакви гласове започнаха един през друг да се надвикват. Все пак успяваше да различи какво приказват:

– Ей, къде е другата стълба?

– Че нали трябваше само едната да донеса! Другата я мъкне Бил!

– Бил! Насам, насам я влачи, момче!

– Ей тука, тука ги подпрете, на ъгъла...

– Не, не, първо ги вържете една за друга! Така и до средата няма да стигнат!

– О, я стига си се шашкал! Ще стигнат, и още как!

– Хей, Бил! Я дръж това въже! Хайде, хоп!

– Ама покривът ще издържи ли?

– Хей, онази керемида като че се клати!

– Олеле! Пада!

– Пази главите!

Тряссс!!!

– Ей, кой го направи, бе?

– Бил, кой друг!

– Някой да влезе в комина! Ти!

– А, не, аз – не! Влизай ти!

– Да, бе, да, както съм се засилил...

– Бил да влиза!

– Хей, Бил! Ти глух ли си, бе? Не чу ли какво каза господарят? Хайде, влизай в комина!

„Аха, така значи! – рече си Алиса. – Кой да влезе в комина? Пак Бил! Все Бил! Всичко върху неговата глава! Бил това, Бил онова... Да ви кажа, хич не ми се ще да съм на негово място! Абе то тази камина май е тесничка, тъй като я гледам, но като че ли ще мога да ритна...“

Тя напъха крака си в комина, докъдето можа, и зачака. Най-накрая съвсем наблизичко чу драскане и шумолене. Някаква животинка се спускаше надолу, ала каква – не ставаше ясно.

„Ей ти го на и Бил — каза си тя и ритна нагоре с всичка сила. – Я сега да видим какво ще стане!“

Отначало всички се разкрещяха в хор:

– Хей, Бил! Вижте, Бил изхвърча!

После се обади Белият заек:

– Хей, вие там, край плета! Дръжте го!

Последва тишина, а след това – нова глъчка:

– Хей, главата! Подпрете му главата!

– Дайте му сега да си пийне бренди!

– Хей, внимавайте! Да не му влезе в кривото гърло!

– Ей, приятел, какво стана, бе? Как беше? Я разправяй!

Най-накрая някакъв немощен гласец („Бил!“ — помисли си Алиса) занарежда:

– Ох, че знам ли... Стига, стига, мерси... Не, не ща повече, вече ми е по-добре... Ох, чакайте само да се поокопитя малко, ще ви кажа... Абе то какво да ви кажа... Като ме грес на значи туй нещо изотдолу и фиууу! — изхвърчах като фишек!

– Тъй, тъй, като фишек! – екна хор от гласове.

– Да подпалим къщата! – предложи Заекът.

– Само посмейте! – кресна отвътре Алиса с пълен глас. – Само да сте посмели, ще насъскам Дайна срещу вас!

Мигом падна мъртва тишина

„Чудя се какво ли ще направят сега! – помисли си Алиса. — Ако имаха поне малко акъл, досега да са съборили покрива“.

След минута-две онези пак се разшаваха. Белият заек отново се обади:

– Засега една количка стига!

– Една количка с какво ? – стресна се Алиса. Не ѝ остана време да се чуди, защото през прозореца начаса се изсипа градушка от чакъл, а няколко камъчета дори я пернаха по лицето!

„Стига! Край!“ – рече си тя и се провикна:

– Само се опитайте пак – и ще видите какво ще стане!

Отново настана мъртва тишина

Алиса смаяна забеляза, че камъчетата по пода изведнъж започнаха да се превръщат в курабийки. Веднага я осени светла мисъл:

– Ако хапна някоя курабийка, сигурно или ще порасна, или ще се смаля! То повече от това няма накъде да раста, така че по всяка вероятност ще се смаля.

И така, тя лапна една курабийка и с най-голяма радост установи, че на мига започна да се свива. И щом се смали достатъчно, за да може да мине през вратата, изтича навън. А там се беше събрала цяла тълпа от какви ли не птички и зверчета! В средата се беше проснало клетото гущерче Бил – две морски свинчета го подкрепяха и му даваха да пие нещо от някакво шише. Щом Алиса се появи, всички се спуснаха към нея, ала тя побягна колкото ѝ крака държаха, и скоро се озова в гъста гора. „Дърво – рече си тя, докато бродеше между дърветата, – трябва да си върна нормалния ръст. Второ, трябва да намеря пътя към онази хубава градина! Е, от това по-хубав план – здраве му кажи!“

Планът наистина беше великолепен, не ще и дума: хем простичък, хем стройничък. Само дето Алиса и най-малка представа си нямаше откъде да го подхване. И така, докато се оглеждаше тревожно из горския гъсталак, изведнъж току над главата ѝ се разнесе остро джавкане. Тя бързо вдигна поглед; едно огромно пале се беше надвесило над нея, вторачило в нея кръглите си очи, и леко-леко протягаше лапа да я докосне.

– Миличкото то, сладичкото то! – заумилква му се Алиса и с всички сили се замъчи да му подсвирне; само че примираше от страх – кутрето можеше да е гладно, а тогава колкото и да му се умилкваше, то като нищо щеше да я изяде.

Без да съзнава какво точно прави, тя грабна една пръчка и я протегна към палето. То се разджавка радостно, скочи на крака и се метна срещу пръчката, като се преструваше на страшно разярено. Алиса побърза да се шмугне зад един магарешки бодил – палето като нищо можеше да я стъпче. Ала щом се подаде от другата страна, кученцето отново връхлетя върху пръчката. Не успя обаче да я захапе и се търкулна презглава. „Все едно да си играеш с товарен кон! – помисли си Алиса. — Всеки миг може да те стъпче с копита!“ И тя отново се дръпна зад бодила. На палето май никак не му се искаше да остави пръчката на мира – ту се дърпаше по-далечко назад, ту изведнъж се стрелваше напред и през пялото време джавкаше пресипнало. Най-накрая явно се умори, приседна запъхтяно — слава Богу, доста далечко, – провеси език и примижа с големите си очи.

Алиса реши, че тъкмо това е моментът за бягство. Така че си плю на петите и търча, търча, търча, докато остана съвсем без дъх. Джавкането глъхнеше в далечината. „Е, каквото и да е, но кученцето си беше много сладко! – рече си Алиса, облегна се на стъблото на едно лютиче и взе да си вее с едно от листата му. – Как бих искала да го науча на разни номера, стига само да бях... да бях по-голяма! Ох. Божичко! Ами че аз съвсем забравих, че пак трябва да порасна! Чакайте сега да видим мек да стане това? Най-вероятно трябва или да изям, или да изпия нещо. Ала въпросът е какво“.

Да, тъкмо това си беше въпросът: Какво? Алиса огледа цветята и стръкчетата трева, ала не видя нищо, което да става за ядене или за пиене. Наблизо растеше голяма гъба — висока кажи-речи колкото нея. Погледна я отдолу, погледна от едната ѝ страна, после и от другата, погледна я и отзад и тогава ѝ хрумна, че не е зле да я погледне и отгоре.

Надигна се на пръсти, надникна над ръба... и срещна погледа на огромна синя гъсеница. Гъсеницата седеше със скръстени ръце и най-небрежно си подръпваше от дълго наргиле, без да обръща капчица внимание нито на Алиса, нито на света наоколо.

ГЛАВА 5.
Съветът на Гъсеницата

Известно време Гъсеницата и Алиса се гледаха мълчаливо. Най-накрая Гъсеницата измъкна наргилето от устата си и бавно, като в просъница изрече:

– Ти... коя си?

Тонът ѝ не предразполагаше кой знае колко към разговор.

– Ами аз... да ви кажа, точно сега като че ли не съм много наясно, госпожо – отвърна смутено Алиса. По-точно, зная коя бях тази сутрин, когато се събудих, но оттогава се смених цели няколко пъти!

– Ама как така?! — попита я строго Гъсеницата. Какви ги дьрдориш? Ти май не си с ума си!

– Боя се, че не съм – призна си Алиса. – Тъй като аз не съм аз, то няма как и да съм с моя ум. Виждате ли...

– Не виждам! – отсече Гъсеницата.

– Боя се, че не бих могла да ви го обясня – любезно продължи Алиса, – защото аз самата съвсем нищичко не разбирам! Само за един-единствен ден толкова пъти ту се свивах, ту се разтягах... Съгласете се, всеки би се побъркал на мое място!

– Не всеки – възрази Гъсеницата.

– Е, може би на вас просто не ви се е случвало досега – вдигна рамене Алиса, – но дойде ли ви времето да се превърнете в какавида – а то няма как да не дойде, – а после – и в пеперуда, и вие сигурно ще се почувствате доста странно, нали така?

– Ни най-малко – рече Гъсеницата.

– Е, за вас може и да е другояче – съгласи се Алиса. – Знам само че аз на ваше място бих се почувствала много странно.

– Ти! — презрително се тросна Гъсеницата. – Че коя си ти?

Това върна разговора пак там, откъдето беше започнал. Алиса вече доста се бе ядосала – та тази Гъсеница почти нищичко не казваше! Изпъчи се и се помъчи гласът ѝ да прозвучи колкото се може по-важно:

– Според мен редно е първо вие да ми обясните коя сте!

– Че защо? — попита Гъсеницата.

Този въпрос вече окончателно озадачи Алиса. И тъй като не можа да измисли никаква свястна причина, а и Гъсеницата явно беше в твърде противно настроение, Алиса ѝ обърна гръб и тръгна да си върви.

– Върни се! — викна подире ѝ Гъсеницата. – Имам да ти казвам нещо много важно!

Е, това определено звучеше по-обещаващо. Алиса се върна.

– Сдържай си нервите! — рече Гъсеницата.

– Това ли беше? – Алиса с голяма мъка успя да преглътне гнева си.

Не отвърна Гъсеницата.

Алиса реши, че би могла да почака – и без това нямаше какво да прави, пък и в крайна сметка току-виж Гъсеницата наистина вземе, че каже нещо умно. Да, но тя само си мълчеше и си смучеше наргилето. Ала най-накрая го измъкна от устата си и рече:

– Значи, казваш, променила си се, а?

– Боя се, че да, госпожо — отвърна Алиса. — Вече нищичко не мога да си спомня, както трябва... Пък и ръстът ми — ту съм голяма, ту съм малка, пет минути не мога да се задържа една и съща!

– Та какво, казващ не можеш да си спомниш?

– Ами например опитах се да кажа стихотворението „Прилежно малката пчела...“, пък то какво излезе... Съвсем друго излезе! – оплака се жално Алиса.

– Я кажи „Татко Уилям“ — предложи Гъсеницата. Алиса скръсти ръце и задекламира:

– Изобщо не е така! – отсече Гъсеницата.

– Е, да, наистина, не беше съвсем така... – плахо каза Алиса. — Някои думи ги сбърках...

– Сбърка го от край до край! – скастри я Гъсеницата и след това се възцари мълчание.

Първа го наруши Гъсеницата;

– Ти колко висока искаш да бъдеш?

– О, не придирям чак толкова! – побърза да каже Алиса. — Но как да ви кажа, наистина е много неприятно ту да се свиваш, ту да се разтягаш, нали разбирате?

– Не разбирам! – рече Гъсеницата.

Алиса си замълча. Никога досега не ѝ се беше случвало подобно нещо: каквото и да каже, все да ѝ противоречат! И вече така се беше ядосала, че хич не я свърташе на едно място.

– А сега доволна ли си? – попита Гъсеницата.

– Е, бих искала да съм мъничко по-висока, ако не възразявате – отвърна Алиса. – Осем сантиметра са си направо ужасен ръст!

– Много си е хубав! — тросна се Гъсеницата и се изпъна.

Беше дълга точно осем сантиметра – ни повече, ни по-малко.

– Ала аз не съм му свикнала! – изплака жално Алиса

„Ама какви са обидчиви само всички тук!“ — помисли си тя.

– Ще свикнеш ще свикнеш — зауспокоява я Гъсеницата, захапа наргилето и изпусна облаче дим.

Този път Алиса търпеливо я изчака отново да заговори първа След минутка-две Гъсеницата извади наргилето от устата си, прозя се веднъж-дваж и се поразкърши. После се плъзна надолу по гъбата и потъна сред тревите, като мимоходом подхвърли най-нехайно:

– Като хапнеш от тая страна, растеш, а от оная смаляваш се!

„Тая страна на кое! Оная на кое!“ – зачуди се наум Алиса.

– На гъбата – отвърна Гъсеницата, все едно я беше чула, и само след миг се изгуби сред тревите.

Минутка-две Алиса замислено се взираше в гъбата и се опитваше да проумее коя страна ѝ е тая и коя – оная. На това отгоре гъбата беше съвсем-съвсем кръгла, така че се видя в чудо. Най-накрая му намери колая: обгърна я с ръце и отчупи по парченце и от двете ѝ страни. „Ами сега? Кое е това. кое – онова!“ – заумува тя и гризна от парченцето, което държеше в дясната си ръка. В следващия миг брадичката ѝ с всичка сила се фрасна в нещо... по-точно – във върховете на обувките ѝ!

Страшно се уплаши, но знаеше, че време за губене няма – смаляваше се с всеки изминал миг! Така че веднага се залови със задачата да отхапе от другото парче. Ала тази задача не се оказа никак лесна – брадичката ѝ така се беше притиснала към стъпалата и́, че нямаше как да си отвори устата! Най-накрая криво-ляво успя да отхапе една хапка.

– Ухааа, главата ми най-после е свободна! възкликна радостно Алиса, ала тутакси я обзе страх: раменете ѝ не се виждаха никакви! Погледнеше ли надолу, виждане само една дълга-предълга шия, която се виеше като стъбло над морето от зелен листак. – Що за зеления пък е това сега? — зачуди се тя. — Ами раменете ми — къде са се дянали? Ами ръчичките ми, горкичките? Хей, къде сте, ръчички, защо така не ви виждам? – и тя размърда ръце, ала единственото, което видя, беше как далеч под нея шумата зашава.

Тъй като явно нямаше начин да вдигне ръце до главата си, се опита да наведе главата си надолу и за нейна най-голяма радост се оказа, че тази нова шия може да се вие, накъдето си поиска тя, досущ като някоя змия! Изви я в грациозен зигзаг и тъкмо понечи да се гмурне сред листака (вече се беше досетила, че това, зеленото е просто шумата на дърветата, сред които се бе разхождала допреди малко), когато изведнъж дочу остро съскане. Дръпна се припряно назад. Една огромна гълъбица се хвърли към лицето ѝ и яростно я запердаши с филе.

– Змия! – пищеше Гълъбицата.

– Не съм ви никаква змия! — възмути се Алиса. Оставете ме на мира!

– Змия си, ти казвам! – повтори Гълъбицата този път малко по-сдържано. После изхлипа: – Какво ли не опитах — няма отърване!

– Ни най-малка представа си нямам за какво говорите! – каза Алиса.

– И в корените на дърветата опитах, и по бреговете на реките, и из живите плетища... – продължи да нарежда Гълъбицата, сякаш изобщо не я беше чула. Ама пустите му змии със змии! Можеш ли им угоди!

Алиса потъваше във все по-голямо недоумение, ала реши, че няма смисъл да се обажда, докато Гълъбицата не се изприказва.

– То не ми стига, че трябва да ги мътя тези яйца, ами и ден, и нощ да ги варда от змии! Три седмици не съм мигнала!

– Много съжалявам, че ви създавам такива тревога

– обади се Алиса, която беше започнала да схваща.

– И тъкмо успях да намеря най-високото дърво в тази гора и се настаних на него – продължи да нарежда Гълъбицата, а гласът ѝ премина в истеричен писък.

– И тъкмо реших, че най-накрая съм се отървала – не, няма и няма отърване! Гънат ми се най-нахално и тук, като че от небето са паднали! Ууу, змия недна!

– Ама нали ви казах, че не съм змия! – кипна Алиса. – Аз съм... аз съм...

– Е, ами като не си змия, като си тогава? Опитваш се да ме преметнеш, а?

– Аз съм... ами че аз съм... аз съм момиченце — каза Алиса, ала доста колебливо, защото пак се сети през какви промени беше преминала от сутринта.

– Как пък ти повярвах! — сопна се Гълъбицата. Гласът ѝ беше изпълнен с най-дълбоко презрение. – Много момиченца съм виждала аз, откакто се помня... ама с такава дълга шия?! А, не! Ти си си змия и няма какво да ми ги разправяш тия, че не си! И да не вземеш да ми твърдиш, че никога през живота си не си яла яйца?

– Яи съм яйца, естествено – призна си честно Алиса, защото много добре знаеше, че е грозно да се лъже.

– Ама да знаете, не само змиите ядат яйца. И момиченцата ги ядат.

– Как пък не! — сопна се Гълъбицата. — Но ако е вярно, то значи и те са змии, само че от малко по-друг чешит! Нямам какво повече да кажа!

Това, последното така порази Алиса, че тя направо си глътна езика. Гълъбицата използва момента и за-натяква отново:

– Яйца търсиш, знам те аз! А змия ли си, момиченце ли си — все тая!

– Да, само че на мен не ми е все тая! – бързо я прекъсна Алиса. – И за ваше сведение, изобщо не търся яйца! А и да търсех, притрябвали са ми вашите! Изобщо не обичам сурови яйца!

– Къш от тук тогава! — начумери се Гълъбицата и пак се намести в гнездото си.

Алиса се спотаи сред дърветата, доколкото можа, само че това далеч не беше лесна работа: шията ѝ непрекъснато се заплиташе ту в този, ту в онзи клон и сегиз-тогиз се налагаше да спира, за да си я размотава. След малко си спомни, че все още държи в ръце парченцата от гъбата, и много-мнооого внимателно започна да отхапва ту от едното, ту от другото. И така ставаше ту по-висока, ту по-ниска... докато най-сетне успя да се докара до обичайния си ръст.

Вече така беше отвикнала от него, че отначало се чувстваше доста странно. Но само след малко свикна пак и отново започна да си говори самичка:

– Е, ето че половината от замисленото вече го свърших! Всичките тези промени така ме объркаха! Не знаеш какво може да те сполети само след минутка. .. Е, поне ръстът ми вече си е моят! А сега ми остава само да се добера до онази градина... Само че как?!

Тя се огледа и забеляза, че е излязла на някаква полянка. В средата на полянката стърчеше къщичка, висока към метър и двайсет. „Което и да живее тук замисли се Алиса, – не бива да му се явявам в този вид! Кой знае как ще се изплаши!“

И тя загриза парченцето в дясната си ръка и чак когато се смали едва до двайсетина сантиметра, пое към кыцичката.

ГЛАВА 6.
Прасе и пипер

И както си стоеше пред къщичката и се чудеше сега пък какво да прави, изведнъж откъм гората изтърча един лакей в ливрея (Алиса реши, че е лакей, именно защото беше в ливрея; ако се съдеше по лицето му, си беше най-обикновен шаран) и затропа с юмрук по вратата. Отвори му друг лакей в ливрея, с кръгло лице и с големи ококорени очи — същинска жаба И двамата, както забеляза Алиса, бяха с големи напудрени перуки, целите на букли. Страшно ѝ се щеше да разбере какво става – и тя се прокрадна напред, спотаи се сред дърветата и напрегна слух.

Лакеят Шаран измъкна изпод мишницата си грамаден (кажи-речи колкото самия него) пощенски плик, подаде го на другия и надуто изрече:

– За Херцогинята. От Кралицата. Покана за игра на крокет.

Лакеят Жабок го пое и със същия надут тон повтори кажи-речи същото, като само мъничко размести думите:

– От Кралицата. За Херцогинята. Покана за игра на крокет.

Двамата се поклониха ниско един на друг и буклите им се оплетоха.

Алиса прихна, но се уплаши да не би да са я чули, и побягна навътре в гората. Най-накрая се престраши и отново надникна към къщичката. Лакеят Шаран не се виждаше никакъв, а Жабокът беше приседнал на прага и се блещеше срещу небето. Алиса плахо приближи и почука

– Няма смисъл да чукаш – обади се лакеят. – По две причини: първо, защото и аз съм отсам вратата, и ти си отсам; и, второ, защото вътре е толкова шумно, че няма начин да те чуят!

И наистина от вътре се чуваше невероятна патърдия: вой, кихане и сегиз-тогиз страховити трясъци, като че ли някой вътре се съсипваше да троши съдове.

– А как бих могла да вляза, моля? – запита Алиса.

– Ако вратата беше помежду ни – продължи лакеят, без да си направи труда да ѝ отговори, – то все пак би имало някакъв смисъл да чукаш на нея. Например ако беше вътре, би могла да почукаш на нея и аз да те пусна да излезеш – през цялото време, докато говореше, той се взираше в небето.

Според Алиса това беше крайно неучтиво. „Ама той не е виновен, горкичкият! — хрумна и́. — Ами че очите му са кажи-речи на темето! Но пък какво му пречи да отговаря, когато го питат?“

– Как бих могла да вляза? — повтори тя високо.

– А сега ще си вися ли, вися тук — чак до утре... — продължаваше да нарежда Жабокът.

В този миг вратата зейна и отвътре изхвърча огромна чиния – право към главата на Жабока! Успя само лекичко да забърше носа му и се разби на парчета в дървото отзад.

– ...че и до вдругиден, ако щеш... – продължаваше да си нарежда Жабокът, като че ли нищо не се беше случило.

– Как да вляза?! – почти извика Алиса.

– А трябва ли ти? – отвърна с въпрос Жабокът. Оттам трябва да започнеш!

Точно така си и беше, ала на Алиса никак не ѝ се нравеше да ѝ говорят по този начин. „Ужас някакъв рече си тя. – Всичките тези гадинки направо си умират да се препират! Направо да луднеш!“

Жабокът явно беше решил, че тъкмо сега е моментът отново да се върне към любимата си тема:

– И ще си вися ли, вися тук – ден след ден, месец след месец...

– Ами аз какво да правя? — прекъсна го Алиса.

– Че каквото си щеш! — и Жабокът взе да си свирка.

„Ох, ама какво съм седнала да приказвам с него! рече си отчаяно Алиса. — Та той е тъп, та тъп!“ Тя отвори вратата и влезе вътре. Озова се в обширна кухня. Нищо не се виждаше от дим. В средата на кухнята на трикрако столче седеше Херцогинята и дундуркаше бебе. Наведена над печката, готвачката бъркаше нещо в огромен казан – по всяка вероятност супа.

– Май че са попрекалили с пипера в тази супа! рече си на глас Алиса. Или поне се опита да го изрече, защото още щом влезе, се разкиха ужасно и не можеше да се спре.

Да, без съмнение тук бяха прекалили с пипера — ако не в супата, то във въздуха със сигурност. Дори и Херцогинята — и тя сегиз-тогиз кихаше: „Ап-чиху!“. Бебето пък хич и не млъкваше – спираше да киха само за да ревне, и обратното. Само двама не кихаха в тази кухня: готвачката и един едър дебел котарак, изтегнал се край печката, ухилен до уши.

– Извинете, бихте ли ми казали защо вашият котарак се усмихва така? – обади се плахо Алиса. Не беше много сигурна дали е особено възпитано да заговаря първа.

– Защото е чешърски котарак⁶, затова! – сопна ѝ се Херцогинята. – Прасе!

Последното го изтърси с такава ярост, че Алиса направо подскочи. Но в следващия миг разбра, че не се отнася за нея, а за бебето, така че събра смелост и продължи:

– Не знаех, че чешърските котараци постоянно се хилят! Всъщност изобщо не знаех, че котараците могат да се усмихват!

– Могат, могат – отвърна Херцогинята. – И не само могат, ами и се хилят. Почти всичките.

– Аз пък не съм виждала нито един усмихнат – рече страшно любезно Алиса Беше много доволна, че най-после беше завързала някакъв разговор.

– Ти пък какво ли си виждала! — сряза я Херцогинята.

На Алиса никак не ѝ хареса този тон и тя реши, че ще е най-добре да смени темата. Докато се опитваше да измисли за какво точно да си говорят, готвачката дръпна казана от огъня и изведнъж започна да замеря Херцогинята и бебето с де що ѝ падне. Първо метна по тях ръжените и машите. Последва истински порой от тенджери, тигани, тави, паници... Херцогинята обаче най-невъзмутимо си седеше на столчето и дори окото ѝ не мигаше – даже когато нещо я уцелеше. Бебето пък и без това така се дереше, че не можеше да се разбере боли ли го, като го фрасне нещо, или не го боли.

– Ох, ама внимавайте, моля ви се! – писна Алиса и се замята от ужас и страх. – Олеле, отиде носленцето му сладко!

И наистина – една огромна тенджера прехвърча на косъм от носа на бебето. Без малко да го откъсне!

– Де да си гледаше всеки своята работа – изръмжа Херцогинята, – тази Земя щеше да се върти къде-къде по-бързо.

– Което никак нямаше да е добре – подхвана Алиса, зарадвана, че ѝ се удава възможност да блесне със знания. – Вижте сега, Земята се завърта около оста си за двайсет и четири часа; половината от това време е ден, половината – нощ...

– Нож ли рече? – обади се Херцогинята. – Е, като рече нож, та се сетих: клъцнете ѝ главата!

Алиса хвърли стреснат поглед към готвачката, но забележката явно беше минала покрай ушите ѝ и тя продължаваше усърддо да бърка супата, без изобщо да надава ухо насам. Така че Алиса дръзна да продължи:

– Та както казах, за двайсет и четири часа... Ох, дали пък не бяха дванайсет? Аз...

– О, за тези работи мен не ме търси! – прекъсна я Херцогинята. – По цифрите никаква ме няма!

И се захвана яростно да дундурка бебето. Запя му приспивна песен. В края на всеки куплет го раздрусваше е всичка сила:

Готвачката и бебето подхванаха припева:

Херцогинята поде втория куплет и започна да подхвърля бебето нагоре във въздуха, а то, нещастното, така наду гайдата, че Алиса едва успяваше да различава думите:

Припев (в хор):

– Ей, я го подръж! — и Херцогинята запокити бебето към Алиса – Можеш даже да го подундуркаш, щом толкова ти харесва! А аз трябва да се преобличам нали ще ходя да играя крокет с Кралицата!

И тя изтърча от стаята. Готвачката метна подире ѝ един тиган. Без малко да я уцели.

Алиса едва не изпусна бебето – ама то бебе като бебе ли беше! Едно такова някакво-никакво, разперило ръце и крака във всички възможни посоки! „Същинска морска звезда!“ – помисли си Алиса.

Горкото мушмороче пухтеше като парен локомотив и така се въртеше и сучеше, че отначало Алиса едва успяваше да го удържа в ръце.

Най-накрая обаче се сети как да го накара да мирува: омота го на възел и го сграбчи здраво за дясното ухо и за левия крак, така че то не можеше да се разгъне. И веднага го изнесе от къщата. „Не го ли измъкна от тук – каза си Алиса, – тия двете до ден-два ще го довършат! Оставя ли го тук – това си е живо убийство!“ Последното тя изрече на висок глас и в отговор мъникът изгрухтя. Вече беше престанал да киха

– Я да не грухтиш! – скара му се Алиса. – Това едва ли е най-добрият начин да се изразяваш!

Бебето изгрухтя отново и Алиса тревожно се вгледа в лицето му. На това детенце май му ставаше нещо: носът му идваше твърде чипичък – не нос, ами истинска зурла! Пък и очичките му – едни такива мънички... Не, на Алиса никак не ѝ харесваше как изглежда това бебе! „Може пък просто да е изхлипало!“ – помисли си тя и се взря в очите му, за да провери не му ли текат сълзи. Сълзи обаче не се виждаха никакви.

– Ако ще ми се превръщаш в прасе, миличко – сериозно му рече Алиса, – няма какво повече да се занимавам с тебе! Зарязвам те, и туй то! Така че внимавай какви ги вършиш!

Мъничето отново изхлипа (или пък изгрухтя – кой го знае!), а после продължиха в мълчание. И тъкмо Алиса беше започнала да се чуди какво ли ще го прави, когато се прибере вкъщи, то пак изгрухтя – ала този път толкова силно, че тя се стресна. Вгледа се внимателно в лицето му... Не, този път нямаше място за съмнение: това беше съвсем истинско живо прасенце! И да продължи да го разнася, беше пълна глупост! Така че тя го пусна на земята и направо ѝ олекна, щом то препусна в небрежен свински тръс сред дърветата.

„Ако беше пораснало, какво противно дете само щеше да излезе от него! – каза си тя. – Но за прасенце според мен си е направо хубавец!“ И започна да прехвърля наум разни деца, които познаваше и от които биха излезли великолепни прасенца! И тъкмо си казваше „Само да знаех как да ги превърна...“, когато съзря Чешърския котарак, наместил се върху един клон само на няколко крачки от нея. Доста се поуплаши.

Щом забеляза Алиса, Котаракът ѝ се ухили. Изглеждаше добродушен, ала нокпгге му бяха едни дълги-дълги, а пък устата – догоре пълна със зъби... Всичко това внушаваше уважение.

– Мацинко! Чешърко! – подхвана тя боязливо, защото понятие си нямаше дали би му харесало да му викат така. Котаракът обаче още повече ѝ се ухили.

„Е, засега май е доволен“ – каза си Алиса и продължи на глас:

– Извинете, не бихте ли ми казали накъде да вървя?

– Зависи къде искаш да отидеш! — отвърна ѝ Котаракът.

– Все ми е едно къде...

– Значи все едно е и накъде ще вървиш!

– Ами аз все някъде искам да стигна! — поясни Алиса.

– О, ти все ще стигнеш някъде – стига да вървиш достатъчно дълго! – заключи Котаракът.

Е, можеш ли да го отречеш? Така че Алиса реши да го попита нещо друго:

– Що за хора живеят насам?

– Ей натам – махна с дясната си лапа Котаракът живее Шапкарят. А пък ей натам – и той махна с лявата си лапа — живее Мартенският заек. И двамата са смахнати⁷.

– Ама аз не искам да ходя при смахнати! – възкликна Алиса

– Искаш, не искаш — няма как — възрази ѝ Котаракът. – Всички тук сме смахнати. Аз, ти...

– Вие пък откъде знаете, че аз съм смахната?!

– Трябва да си – отвърна Котаракът. – Иначе какво ще търсиш тук?

Според Алиса това нищо не доказваше, ала тя продължи:

– Ами вие – откъде знаете, че сте смахнат?

– Да започнем с това, че кучетата например са си наред. Нали така? – попита Котаракът.

– Да речем – съгласи се Алиса.

– Виж сега – продължи той. – Когато кучетата се разсърдят, те ръмжат, а когато се радват, махат с опашка. А пък аз ръмжа, когато се радвам, и махам с опашка, когато се разсърдя. Значи не съм наред, сиреч смахнат съм.

– Според мене вие не ръмжите, а мъркате – каза Алиса. — Аз поне му викам така.

– Викай му, както си искаш, все е тая – рече Котаракът. – Ще играеш ли довечера крокет с Кралицата?

– О, много бих искала! – отвърна Алиса. – Само че още не съм получила покана!

– Там ще се видим — рече Котаракът и изчезна.

Алиса не се учуди кой знае колко – вече съвсем

беше свикнала да ѝ се случват коя от коя по-странни работи. И както си гледаше към клона, върху който преди малко седеше Котаракът, той, не щеш ли, се появи отново.

– Ами с бебето какво стана? Съвсем забравих да те питам — рече той.

– Стана на свинче – отвърна най-спокойно Алиса, сякаш нямаше нищо чудно в това, че Котаракът се е появил ей така от въздуха.

– Така си и знаех – и Котаракът пак изчезна.

Алиса изчака малко – току-виж отново се появил.

Само че той не се появи и тя тръгна нататък, накъдето беше ѝ посочил, че живее Мартенският заек.

„Шапкари съм виждала и преди – каза си тя. – Мартенският заек сигурно е много по-интересен! Пък и вече е май, та сигурно по това време той не е чак толкова пощурял... Или поне не е толкова пощръклял, колкото е през март...“ Вдигна поглед – и ето ти го пак Котарака на един клон.

– Ти свинче ли рече или звънче? — попита я Котаракът.

– Казах свинче – отвърна Алиса. – И ако обичате, може ли да не се появявате и да изчезвате толкова внезапно? Направо свят ми се завива!

– Добре – съгласи се Котаракът и изчезна пак, но този път по-бавно: пръв изчезна крайчецът на опашката му, а последна – усмивката: тя продължаваше да си виси във въздуха, след като вече беше изчезнал целият.

„Ммдааа – рече си Алиса – Котки без усмивки съм виждала, колкото щеш! Ала усмивка без котка... Ама че работа! Такова нещо досега не бях виждала!“

Повървя малко и съзря къщата на Мартенския заек. Нямаше как да я сбърка – комините ѝ страшно приличаха на заешки уши и стърчаха насред покрив, покрит със заешка козина като със слама. Беше толкова голяма, че Алиса не посмя да се приближи веднага, а първо си гризна от парченцето гъба в лявата си ръка. И чак когато стана около шейсетина сантиметра висока, се запъти към къщата – въпреки всичко доста боязливо.

„Ами ако все пак е съвсем пощръклял?! — мислеше си тя. – Май щеше да е по-добре да ида при Шапкаря!“

ГЛАВА 7.
На чай със смахнати

Пред къщата растеше дърво, а под него беше наредена маса. Мартенският заек и Шапкарят седяха и пиеха чай, а между тях спеше като пън Сънливият съсел. Двамата се бяха подпрели на него с лакти и си бъбреха над главата му.

„На Сънливия съсел сигурно му е страшно неудобно така! – помисли си Алиса. — Но пък като го гледам как е заспал, сигурно му е все едно...“

Масата беше голяма, ала всички се бяха сбутали в единия ѝ ъгъл.

– Няма места! Няма места! – развикаха се те, щом Алиса се приближи.

– Места има, колкото си щеш! – възмути се тя и се настани в голямото кресло в единия ѝ край.

– Пийни едро вино – пред ложи любезно Мартенският заек.

Алиса огледа масата от горе до долу, ала не видя нищо друго освен чай.

– Не виждам вино — каза тя.

– Как ще виждаш, като няма! – отвърна Мартенският заек.

– Тогава не е много учтиво от ваша страна да ми го предлагате! – разсърди се Алиса.

– Ами ти като седна, без никой да те е канил! сопна ѝ се Заекът. — Много ли беше учтиво от твоя страна?

– Не знаех, че масата е сервирана само за вас! оправда се тя. – Сервирано е за много повече от трима дали!

– Що не вземеш да се подстрижеш? – обади се Шапкарят. Досега той само беше зяпал Алиса е преголямо любопитство, без да обели и дума. — Я се виж на какво си заприличала в главата!

– Да знаете, страшно е невъзпитано да правите обидни забележки на околните! – смъмри го строго Алиса.

Шапкарят се опули насреща ѝ. Като че не се сещаше какво да каже... Най-накрая взе, че изтърси:

– Каква е приликата между гарвана и писалището?

„Е, сега ще стане по-весело! – помисли си Алиса. Колко е хубаво, че започнаха да задават гатанки!“ А на глас каза:

– Мисля, че мога да отгатна!

– Значи си мислиш, че знаеш отговора, така ли? попита Мартенският заек.

– Точно така — кимна Алиса.

– А защо не го казваш, като го мислиш? Трябва винаги да казваш каквото мислиш! – скара ѝ се Мартенският заек.

– Ама аз винаги така правя! – заоправдава се припряно Алиса. — Винаги казвам каквото мисля! Или мисля каквото казвам... То е едно и също!

– Изобщо не е! – възрази Шапкарят. – Да не би да искаш да ми кажеш, че „Виждам каквото лапам“ и „Лапам каквото виждам“ е едно и също?

– Ти да не искаш да кажеш – избърбори и Сънливият съсел, който явно бълнуваше, – че „Дишам, докато спя“ и „Спя, докато дишам“ е едно и също?

– За тебе едно и също! – отсече Шапкарят и разговорът замря.

Компанията се умълча. През това време Алиса се мъчеше да се сети за всичко, което знаеше за гарваните и писалищата, ала то никак не беше много.

Пръв наруши мълчанието Шапкарят:

– Коя дата сме днес? – обърна се той към Алиса. Беше извадил джобния си часовник и се взираше в него с тревога. Разтърси го и го долепи до ухото си.

Алиса се позамисли и отговори:

– Четвърти⁸.

– С цели два дни е назад! – въздъхна Шапкарят. После изгледа сърдито Мартенския заек. – Казах ли ти да не го смазваш с краве масло!

– Маслото беше съвсем прясно! – смънка Мартенският заек.

– Да, само че между чарковете сигурно са попаднали трохи! – продължи да натяква Шапкарят. – Да се беше сетил поне да не го мажеш с ножа за хляб!

Мартенският заек взе часовника, изгледа го кахърно, топна го в чая си и пак го погледна.

– От най-прясното масло му сложих, казвам ти!

Явно нищо по-умно не можа да измисли Алиса

надникна любопитно над рамото му.

– Ама че смешен часовник! — възкликна тя. — Не показва колко е часът, а кой ден от месеца сме!

– Че какво толкова? – измърмори Шапкарят. – Твоят да не би пък да показва коя година сме?

– Разбира се, че не! – с готовност отвърна Алиса. Защото сме една и съща година много дълго време!

– Че и при мен е същото! – обади се Шапкарят.

Това страшно озадачи Алиса. В думите на Шапкаря сякаш нямаше никакъв смисъл, макар че тя чудесно разбираше всяка дума поотделно.

– Извинете, май не ви разбрах съвсем... – каза тя с възможно най-учтив тон.

– Съселът пак заспа – обади се Шапкарят и ливна малко горещ чай върху носа му.

Сънливият съсел тръсна глава с досада и измърмори, без да отвори очи:

– Да де, да де, тъкмо това смятах да кажа и аз.

– Отгатна ли гатанката? — обърна се Шапкарят към Алиса.

– Не, предавам се – отвърна тя. – Какъв е отговорът?

– Де да го знам. Ни най-малка представа си нямам – отговори Шапкарят.

– Нито пък аз! – обади се Мартенският заек.

Алиса въздъхна тежко.

– Като си нямате друга работа, защо не измислите нещо по-умно от гатанки без отговор? Само си губите времето, а то не е хубаво да се губи!

– Ако познаваше Времето така добре, както го познавам аз – рече Шапкарят, – изобщо нямаше да приказваш така! Първо на първо, то изобщо не е „то“, ами „той“!

– Не ви разбирам – каза Алиса.

– То оставаше и да разбираш! – презрително навири нос Шапкарят. – Според мене дори не ти се е случвало и да разговаряш е него!

– Е, може и да не ми се е случвало... – предпазливо подхвана Алиса, – но пък понякога, когато се чудя как да убия времето...

– Ааа, ясна е работата – прекъсна я Шапкарят. – Да го убиеш! Бива ли такова нещо? Че как няма да те отбягва! Ако се погаждаше с него по-добре, знаеш ли какви работи само можеше да направи за тебе! Например да речем, че часът е девет сутринта, трябва да се захващаш с уроците, а ти само му подшушваш нещо на ушенце, на Времето де, и вжжжг! — стрелките се завъртат и докато мигнеш, станало един и половина! Хайде на обяд!

(„Ех, де да беше така!“ – тайничко въздъхна Мартенският заек.)

– Страхотно щеше да бъде, не ще и дума – замисли се Алиса, – само че... Ами че аз още няма да съм огладняла!

– Е, вярно — съгласи се Шапкарят, — но нали пък можеш да задържиш стрелките на един и половина колкото си искаш!

– А вие тук точно така правите, нали? — досети се Алиса.

Шапкарят мрачно поклати глава

– Не, уви – въздъхна той. – През март се скарахме... Стана тъкмо преди хей онзи там да пощръклее, нали се сещаш – и той посочи с лъжичката си Мартенския заек. – Кралицата даваше голям концерт и аз трябваше да изпея песничката за прилепа — ти може и да я знаеш...

– Май съм я чувала, знам ли... — вдигна рамене Алиса.

– Има и още – додаде Шапкарят. – Ето я как продължава:

Тука Сънливият съсел се стресна и както си спеше, запя:

Явно нямаше да свърши скоро, така че другите двама взеха да го щипят и той най-сетне млъкна.

– Та свършил-несвършил аз първия куплет – зараз-казва Шапкарят, – и не щеш ли, Кралицата като рипна, че като кресна: „Този само се чуди как да ни убие времето! Отсечете му главата! Веднага!“

– Каква жестокост! — възкликна Алиса.

– И оттогава — жално продължи Шапкарят, – както и да му се моля на Времето, то пръста си не ще да мръдне за мен! И си е все шест часа...

И тук на Алиса ѝ просветна:

– Значи затова пиете чай? И са сервирани толкова много чаши?⁹

– Именно – въздъхна Шапкарят. — Свършим ли с едната чаша, местим се на другата.

– Ами като стигнете пак там, откъдето сте започнали? Тогава какво правите?

– Дай да сменим темата – намеси се Мартенският заек и се прозя. – Омръзна ми вече, да ви кажа. Я подобре младата госпожица да ни разкаже някоя приказка.

– Ох, не, моля ви! Боя се, че не знам нито една! уплаши се Алиса

– Ами тогава Сънливият съсел да разкаже! Хей, Съсел, събуди се! — викнаха и двамата и го щипнаха и от двете страни.

Съселът бавно отвори очи.

– Изобщо не спях! – рече той с продран немощен глас. – Мога дума по дума да ви повторя какво си говорехте!

– Разказвай приказка! – изкомандва Мартенският заек.

– Да, разкажете, моля ви! – подкрепи го и Алиса.

– И по-бързо, защото току-виж си заспал пак, преди да си я свършил! – добави Шапкарят.

– Имало едно време три сестрички – припряно занарежда Сънливият съсел. – Те се казвали Елси, Аласи и Тили¹⁰ и живеели на дъното на един кладенец.

– Ами какво са ядели? — обади се Алиса. Тя винаги страшно се интересуваше от това, кой какво яде и пие.

– Сироп – отвърна Съселът след кратък размисъл.

– Само сироп?! Не, не може да бъде! – учтиво възрази Алиса. – Та нали така са щели да се разболеят!

– Не съм казал, че не са се разболели – рече Съселът. – Разболели са се, и то много тежко!

Алиса се опита да си представи като как ли би било, ако и тя живееше по такъв странен начин, съвсем се слиса и реши да продължи:

– Ама защо са живеели на дъното на този кладенец?

– Пийни си още чай! — подкани я Мартенският заек.

– Още ли? – обиди се Алиса. – Как така да си пийна (още, след като изобщо не съм пила чай?

– Значи не искаш повече чай? – рече Заекът.

– Искаш да кажеш, че не иска по-малко – възрази Шапкарят. – Много по-лесно е да изпиеш повече от нищо, отколкото по-малко!

– Вас пък кой ви пита! — скастри го Алиса.

– А сега кой прави обидни забележки на околните?

– тържествуващо запита Шапкарят.

Алиса се смути – не знаеше какво да му отговори. Така че си наля чай, намаза си филийка с масло и пак попита:

– Та защо са живеели на дъното на този кладенец? Съселът пак се замисли. Мисли, мисли и накрая рече:

– Защото този кладенец е бил сиропен кладенец.

– Сиропени кладенци няма! – възмути се Алиса, ала Шапкарят и Мартенският заек тутакси ѝ зашъткаха:

– Шшш! Шшш!

– Щом като само ще ме прекъсващ самичка си я доразказвай! — кисело я смъмри Съселът.

– Не, прощавайте, моля ви! – примоли се Алиса. Няма повече да ви прекъсвам, обещавам ви! Е, добре – някъде може и да съществува един такъв кладенец...

– Ама че го рече – един! Един, няма що! – тросна се Съселът, ала все пак продължи: — Та тези три сестрички. .. нерядко бъркали...

– В какво са бъркали? – пак се обади Алиса, съвсем забравила за обещанието си.

– В сиропа, в какво друго! – отсече Съселът, този път без изобщо да се замисли. – Сиропът е бил гъст затова ти казах, че нерядко бъркали! Та значи бъркали и вадели, и вадели сироп...

– Трябва ми чиста чаша — прекъсна го Шапкарят. Дайте да се преместим с един стол нататък.

И той се премести веднага, а след него – и Сънливият съсел. Мартенският заек седна на мястото на Съсела, а Алиса съвсем неохотно се настани на неговия стол. От цялата тази работа спечели единствено Шапкарят; за Алиса пък си беше жива загуба – Мартенският заек беше разлял калинката с мляко в линийката си.

На нея никак не ѝ се щеше пак да обиди Съсела, така че много предпазливо се обади:

– Не разбирам обаче откъде са го вадели този сироп.

– От кладенеца, откъде другаде! – отговори ѝ Шапкарят. – От обикновения кладенец извира вода – ето защо от него се вади вода. А от сиропения кладенец извира — много ясно! — сироп, ето защо от него се вади сироп! Ама че си тъпа!

Алиса се направи, че не е чула обидата, и продължи:

– Ама как така са го вадели? Добре, нали са били там, вътре в кладенеца?

– Че нали и аз това разправям: добре са си били там, вътре в кладенеца! – отвърна Съселът.

Отговорът му така обърка нещастната Алиса, че известно време тя остави Съсела да говори, без дори да се и сети да го прекъсне.

– Та добре си били те – по цял ден си рисували... Съселът съвсем се одряма; прозя се и разтърка очи. Рисували си какво ли не! Всякакви работи, дето започват с „м“ ...

– Защо пък точно с „м“? — попита Алиса.

– А защо пък не? – отвърна е въпрос Мартенският заек.

Алиса се умълча.

Сънливият съсел вече беше успял да замижи и аха-аха – да задреме пак, но Шапкарят го ощипа яко. Той изцвърча и продължи:

– Та значи всякакви работи, дето започват с „м“: мишеловки, мухоловки, месечинки, мисли, много, малко, малко-много... Нали знаете как казват хората – „малко-много“... Ама да сте го виждали нарисувано?!

– Ами как да ви кажа... — обърка се Алиса. — Не мисля...

– Като не мислиш, не приказвай! – сряза я Шапкарят.

Това вече беше толкова грубо, че преля чашата. Алиса така се обиди, че веднага стана и си тръгна. Сънливият съсел мигом заспа, а пък другите двама не ѝ обърнаха и капчица внимание, макар че тя се огледа един-два пъти през рамо с надеждата, че все пак ще я повикат да се върне. Когато погледна за последен път, двамата бяха награбили Съсела и се опитваха да го натикат в чайника.

„То пък и да ме бяха повикали, сякаш щях да се върна! – каза си Алиса, щом се скри сред дърветата. През целия си живот не съм пила чай с по-големи глупаци!“ Тъкмо си го каза, когато забеляза, че на едно дърво имаше... врата – през нея можеше да се влезе в него! „Ама че странно! – рече си Алиса. – Впрочем днес и без това всичко е толкова странно... Защо пък да не вляза?“

И точно това и направи.

И... отново се озова в онази дълга-предълга зала застанала съвсем близо до стъклената масичка. „Е, този път знам как да се оправя!“ — каза си тя. Първо взе златното ключе и отключи вратичката към градината. После загриза парченцето гъба, което беше скътала предвидливо в джоба си.

Смали се до трийсетина сантиметра на ръст, затича се по коридорчето и... най-накрая се намери в прекрасната градина, сред пъстроцветните лехи и прохладните фонтани!

ГЛАВА 8.
Кралският крокет

До входа на градината растеше голям розов храст. Розите му бяха бели, ала около него се суетяха трима градинари и усърдно ги боядисваха в червено.

„Ама че работа!“ – рече си Алиса и тръгна към тях, за да види по-отблизо какво става. Щом се приближи, чу как единият се скара на другия:

– По-полека бе, Петица! Виж, целия ме оплеска с боя!

– Не съм ти аз виновен! – нацупи се Петицата. Седмицата ми бутна лакътя!

Седмината вдигна поглед и измърмори:

– Браво бе, Петица! Все другите са ти виновни!

– Ти най-добре си трай! – изпъчи се Петицата. Знаеш ли какво чух да казва Кралицата вчера? Че заслужаваш да ти отсекат главата!

– И защо така? – обади се първият.

– Не ти влиза в работата, Двойка! – сряза го Седмицата.

– Влиза му, и още как! – обади се Петицата. – Ето защо ще му го кажа! Той занесъл на готвачката луковици от лалета вместо кромид.

Седмицата захвърли ядно четката си.

– Все са ме набеждавали, ама... – подхвана той, ала тъкмо в този миг съзря застаналата наблизо Алиса и прехапа език.

Останалите също се огледаха И тримата се приведоха в нисък поклон.

– Извинете... бихте ли ми казали защо боядисвате тези рози? – обади се плахо-плахо Алиса.

Петицата и Седмицата не казаха нищо – само погледнаха към Двойката. Двойката тихичко заобяснява:

– Ами вижте какво, госпожице, то стана така, че тук трябваше да посадим червен розов храст, а пък ние по погрешка посадихме бял и... ако разбере Кралицата, ще отсече главите и на трима ни! Та, нали разбирате, госпожице, ние тука се мъчим да оправим работата, доколкото можем, преди тя да е дошла и...

В този миг Петицата, който през цялото време досега се беше озъртал тревожно, се провикна:

– Кралицата! Кралицата!

И тримата мигом се проснаха по очи. Чу се тропот. Алиса се огледа – нямаше търпение да види Кралицата.

Най-отпред вървяха десет войници с черни пики в ръце; всичките досущ приличаха на тримата градинари – едни такива издължени и плоски, четириъгълни, а за всеки ъгъл бяха прикачени ръка или крак. После идеха десетима придворни; целите им одежди бяха избродирани с рубинени ромбчета – кари; вървяха двама по двама също като войниците. Следваха децата на кралската двойка – и те десет на брой. Мъничетата весело подрипваха, хванати за ръчичка по две, а дрешките им бяха целите извезани с червени сърчица. А след тях се заредиха гостите – сред тях имаше много важни дами, както и наперени попове. Белият заек, и той беше тук, приказваше нервно и припряно и току се усмихваше наляво-надясно. Подмина я, без да я забележи. След тях пък пристъпваше напето еддо Вале Купа, понесло кралска корона върху възглавничка от пурпурно кадифе. Величественото шествие завършваха Дама и Поп Купа — КРАЛЯТ и КРАЛИЦАТА

Алиса се зачуди дали и тя не трябва да се просне по очи като тримата градинари, но не си спомняше да има подобно правило при преминаване на шествия. „Пък и би ли имало смисъл да се устройват шествия, ако всички се просват по очи?! – мина ѝ през ума. Нали все някой трябва да ги гледа тези шествия?“

И така, тя остана на мястото си и зачака. Щом шествието я доближи, всички спряха и се облещиха насреща и́.

– Коя е пък тази?! – ревна Кралицата.

Въпросът беше отправен към Валето Купа, което в

отговор само се поклони и се усмихна.

– Тъпак! – гневно вирна брадичка Кралицата. После се обърна към Алиса: – Как се казваш, моето момиче?

– Казвам се Алиса, ако благоволите, ваше величество! – отвърна много учтиво Алиса А наум си добави: „Че те не са нищо повече от колода карти! Няма какво толкова да ме е страх!“

– Ами тези кои са? – Кралицата посочи тримата градинари, проснали се край розовия храст. Нали разбирате – така както се бяха проснали по очи, се виждаха само гърбовете им, а гърбовете на всички в колодата са еднакви. Така че не се познаваше градинари ли са, придворни ли са, войници ли са, а като нищо можеше и да са три от собствените ѝ деца!

– Откъде да знам? – отвърна Алиса и сама се учуди на дързостта си. – Че да не ми е работа да знам?

Кралицата цялата почервеня от гняв. Разярена като див звяр, тя метна на Алиса кръвнишки поглед и кресна:

– Отсечете ѝ главата! Отсе...

– Дрън-дрън! – със силен решителен глас я прекъсна Алиса и Кралицата млъкна

Кралят положи ръка върху рамото ѝ и плахо се обади:

– Но, миличка! Недейте да забравяте — та тя е още дете!

Кралицата врътна ядно глава и нареди на Валето Купа:

– Я ги обърни!

Валето внимателно преобърна градинарите е върха на обувката си.

– Станете! – пронизително кресна Кралицата. Тримата градинари мигом подскочиха и започнаха един през друг да се кланят на Краля, на Кралицата, на кралската челяд и на когото им падне. – Я зарежете това! изкрещя Кралицата. – Свят ми се зави от вас! – после погледна розовия храст: – Ами какви ги вършехте тук?

– Ако благоволите, ваше величество – със смирен гласец се обади Двойката и се отпусна на едно коляно. — Опитвахме се да...

– Ясно!!! – изврещя Кралицата, която вече беше успяла да огледа розите. — Отсечете им главите!

Шествието продължи нататък Трима от войниците обаче останаха – явно, за да отсекат главите на нещастните градинари. Градинарите се втурнаха към Алиса.

– Спокойно! Няма да позволя да ви обезглавят! рече им тя и ги набута в една близка саксия. Войниците се помотаха минутка-две, като се озъртаха наляво-надясно, после най-спокойно се отправиха подир останалите.

– Отсякохте ли им главите? – вресна Кралицата.

– С ваше позволение, махнахме им главите, ваше величество! – викнаха в отговор войниците.

– Прекрасно! – изкрещя тя. – Да изиграем един крокет?

Войниците мълчаливо извърнаха очи към Алиса очевидно поканата се отнасяше до нея.

– Съгласна съм! – извика Алиса.

– Идвай тогава! – ревна Кралицата и Алиса припна да догони шествието. Чудеше се сега пък какво ли ще последва.

– Много... много е хубаво времето днес, нали? рече току до ухото ѝ тъничък гласец.

Тя извърна глава и видя, че до нея върви Белият заек. Беше втренчил в нея неспокоен поглед.

– Да, много е приятно – съгласи се Алиса. – Къде е Херцогинята?

– Шшшт! Тихо! — припряно зашътка Заекът. Хвърли трескав поглед през рамо, надигна се на пръсти и ѝ прошепна на ухото: – Осъдена е на смърт!

– Как така?

– „Как е жалко“ ли рече?

– Не, не – възрази Алиса. – Изобщо не ми е жал за нея даже! Казах „Как така?“.

– Тя натупа Кралицата и ѝ издърпа ушите... — подхвана Заекът.

Алиса прихна.

– Шшшт! Шшшт! — уплашено зашътка Белият заек. — Кралицата може да те чуе! Виждаш ли, тя доста закъсня и Кралицата ѝ рече...

– По местата! – ревна Кралицата с гръмовен глас и всички се разтичаха кой накъдето свари, като непрекъснато се блъскаха и се препъваха един в друг. След минута-две суетнята стихна. Всички вече бяха застанали по местата си. Играта започна.

Алиса реши, че никога не е виждала по-странно игрище за крокет: цялото беше в бразди и купчини пръст. Топките бяха живи таралежи, чукчетата – живи птици фламинго, а обръчите — живи войници, навели се назад на „мост“.

Отначало за Алиса беше най-трудно да се оправи с фламингото — успя криво-ляво да го стисне под мишница, като краката му висяха надолу; но колчем успееше да го накара да изпъне и шия надолу и се прицелеше в таралежа с главата му, то извръщаше шия и вперваше в лицето ѝ такъв учуден поглед, че тя току прихваше да се смее. И тъкмо успееше да го накара пак да изпъне шия надолу, оказваше се, че таралежът, вместо да си чака свит на топка, се е развил и се е помъкнал нанякъде. На всичкото отгоре, успееше ли все пак да уцели някой таралеж, той неизменно ту се търкулваше в някоя бразда, ту заораваше в някоя купчина... А пък войниците, наместо да си кротуват, току се изправяха и се разхождаха по игрището. И най-накрая Алиса реши, че това наистина си е страшно мъчна игра.

Всички играеха едновременно, без да изчакват някакъв ред, и непрекъснато се караха и биеха за таралежите. Не мина много време, и Кралицата изпадна в истински бяс. Взе да тропа с крака – ту с единия, ту с другия – и час по час да врещи: „Отсечете му главата! Отсечете ѝ главата!“ Какви ти час по час — кажи-речи на всяка минута!

Алиса вече доста се беше изнервила Вярно, още не ѝ се беше случило да влезе в спор с Кралицата, но съзнаваше, че всеки миг като нищо това щеше да се случи.

„И какво ли ще стане с мене тогава? – тревожеше се тя. – Тук май страшно обичат да секат глави! Цяло чудо е, че все пак някой е останал жив!“

И тя се заоглежда да открие начин да се махне от тук. Чудеше се дали би могла да се измъкне незабелязано. Изведнъж във въздуха пред очите ѝ започна да се мержелее нещо странно... Отначало тя изпадна в пълна почуда, но след като съзерцава нещото минута-две, най-после се сети какво беше: усмивка! „Аха, това е Чешърският котарак! – каза си тя. — Е, сега поне ще има е кого да си приказвам!“

– Хей, как е? – попита Котаракът веднага щом устата му се очерта достатъчно ясно във въздуха.

Алиса изчака да се появят и очите и му кимна.

„Трябва да изчакам да се появят и ушите – или поне едното, – чак тогава ще има смисъл да говоря!“ – рече си тя.

След малко във въздуха се очерта и цялата глава. Алиса пусна фламингото на земята и започна да му разказва за играта зарадвана, че има кой да я слуша. Котаракът като че ли беше решил, че главата е достатъчна, и беше спрял дотук е появяването.

– Изобщо не играят, както си му е редът! – заоплаква се Алиса. – И така се карат, че сам не се чуваш какво говориш! Правила май изобщо няма. А даже и да има, кой ли ти ги спазва!! Пък и представа си нямате как се обърква човек, когато всичките неща са живи и мърдат! Например понеча аз да се прицеля в поредния обръч – а той тръгнал да се разхожда чак в другия край на игрището! Преди минута без малко да отбележа точка, обаче таралежът на Кралицата, като видя моя да се задава, се юрна да бяга!

– А как ти харесва Кралицата? – прошушна ѝ Котаракът.

– Никак, ама никак! — нацупи се Алиса. – Тя е толкова, ама толкова...

И тъкмо в този миг забеляза, че Кралицата се е спотаила зад гърба ѝ и слухти.

– ...добра в играта – завърши Алиса, – че няма смисъл да играя по-нататък! Тя без всякакво съмнение ще ме победи!

Кралицата се усмихна и отмина. Зададе се Кралят.

– Ти с кого приказваш тук? – попита той и вторачи любопитен поглед в Котарака

– С един мой приятел... Позволете ми да ви го представя: Чешърският котарак! – отвърна Алиса

– Като го гледам, този твой приятел хич не ми харесва! – намръщи се Кралят. – Но хайде, от мен да мине; ако иска, може да ми целуне ръка.

– Нещо не ми се ще – рече Котаракът.

– Я не се дръж така нагло! – ядоса се Кралят. – И недей да ме гледаш така! – и той се притули зад гърба на Алиса

– На котараците се позволява да гледат кралете!¹¹ обади се Алиса. — Четох го в някаква книга, но не помня в коя...

– Както ще да е – него трябва да го махнат от тук! – отсече Кралят решително. После подвикна на минаващата наблизо Кралица: – Миличка, наредете да го махнат от тук този Котарак!

Кралицата имаше един-единствен начин да се справя с всякакви проблеми, независимо големи или малки, а именно:

– Отсечете му главата!!!

Дори не го беше и погледнала!

– Аз самичък ще доведа палача! – радостно възкликна Кралят и припна.

Алиса реши, че не би било зле да се върне и да погледа как се развива играта, и щом понечи да тръгне, чу разярените крясъци на Кралицата в далечината. Чу как тя заповяда да отсекат главите на трима от играчите, задето си били пропуснали реда. Цялата тази работа никак не ѝ харесваше, пък и на игрището цареше такава бъркотия, че изобщо не успяваше да разбере кога ѝ е дошъл редът. Ето защо тръгна да си търси таралежа. Намери го вкопчен в яростна схватка е друг таралеж. Реши, че това е чудесна възможност да чукне единия в другия и така най-после да отбележи точка, само че имаше един проблем: фламингото ѝ се беше замъкнало чак в другия край на градината, където напразно се мъчеше да подхвръкне и да кацне на едно дърво.

Успя да го хване и да го помъкне обратно, но там боят вече беше приключил и таралежите не се виждаха никакви. „Голяма работа! – каза си Алиса. – И без това всички обръчи също са си отишли!“

Така че тя стисна фламингото под мишница, та да не ѝ избяга пак, и тръгна да се връща при Чешърския котарак – щеше ѝ се да си поприказват още. Ала когато се върна, за своя най-голяма изненада откри, че под главата му се е насъбрала цяла тълпа! Беше избухнал яростен спор между Краля, Кралицата и палача: тримата се мъчеха да се надвикат един друг, а останалите си траеха и стояха като на тръни.

Веднага щом съзряха Алиса, тримата я призоваха тя да разреши спора им и захванаха припряно един през друг да излагат доводите си – така че Алиса нищичко не можеше да разбере.

Палачът твърдеше, че било невъзможно да се отсече нечия глава, щом тя си няма тяло... и щом досега не бил правил такова нещо, то нямало тепърва да започва, я! Стар бил вече за такива работи, и туй то!

А Кралят настояваше, че има ли глава, то тя безспорно може да се отсече, и толкова! И изобщо стига глупости!

Според Кралицата пък, ако за отрицателно време не измислеха какво да предприемат, тя щяла да нареди да отсекат главите на всичките наред. (Май тъкмо нейното твърдение беше хвърлило всички присъстващи в такова униние.)

На Алиса не можа да ѝ дойде на ум нищо по-добро от следното:

– Котаракът е на Херцогинята, така че питайте нея!

– Тя е в затвора! – отзова се Кралицата и се обърна към палача: – Докарай я тук!

Палачът хукна като стрела.

И щом той побягна, главата на Котарака започна да изчезва, да изчезва, да изчезва и когато палачът се върна е Херцогинята, тя вече съвсем се беше стопила във въздуха. Кралят и палачът се защураха да я търсят насам-натам като изоглавени, а останалите пак подхванаха играта.

ГЛАВА 9.
Историята на Фалшименто Костенурката

– Ах, любезна ми стара приятелко, да знаете само как се радвам, че ви виждам пак! – възкликна прочувствено Херцогинята, улови здраво Алиса под ръка и я помъкна встрани.

Алиса много се зарадва, че Херцогинята този път е в такова добро настроение, и ѝ хрумна, че може би там, в кухнята, е била толкова разлютена само заради пипера! „Когато аз стана херцогиня... – рече си тя (не че се надяваше някога наистина да стане). — Та когато аз стана херцогиня, в моята кухня няма да има никакъв пипер, ама никакъв! Супата и без него си е много вкусна! Всъщност от този пипер хората като че ли само се разлютяват..

Тя страшно се зарадва, че е открила ново правило, и продължи:

„От оцета се... вкисват! От горчицата се огорчават! А пък от захарта и от всички сладки работи децата стават едни сладки-сладки... Ех, де да го знаеха това възрастните! Нямаше толкова да им се свидят сладкишите и бонбоните...“

Съвсем беше забравила за Херцогинята, така че се постресна, когато тя ѝ рече право в ухото:

– Какво така си се замислила, а, миличка? Че ти съвсем забрави да приказваш! Нали уж си говорим? Не мога веднага да се сетя каква точно е поуката от това, но след мъничко ще се сетя, ти само потьрпи.

– А може пък и да няма поука! – възрази ѝ Алиса.

– Ех, че го каза, малката! – рече Херцогинята. – Във всичко си има поука – стига да можеш да я откриеш!

И тя се притисна към Алиса На Алиса това хич не ѝ хареса. Първо, Херцогинята беше ужасно, ама ужасно грозна; второ, беше опряла брадичка върху рамото на Алиса, а въпросната брадичка глождеше ужасно, беше остра като шип! Ала никак не ѝ се искаше да се покаже неучтива, така че се мъчеше да търпи – а и какво ли ѝ оставаше?

– Играта май се развива добре... – забеляза тя.

– Така, така — кимна Херцогинята. — А поуката от това е следната: „Любов, любов върти Земята!“

– А някои твърдят – прошепна Алиса, — че Земята се върти от онези, които гледат своите си работи и не си навират носа в работите на другите!

– Че то е същото! – рече Херцогинята и заби брадичката си още по-дълбоко в рамото на Алиса. – А поуката е тази: ти за смисъла внимавай, думите сами ще дойдат!

,Дай ѝ на нея поуки да намира!“ – помисли си Алиса.

– Сигурно се чудиш, милинка, защо още не съм те прегърнала през кръста – рече Херцогинята. – Но да ти кажа, това твое фламинго май не ми вдъхва особено доверие. Или все пак да опитам?

– Може и да ви ухапе! — загрижено ѝ отвърна Алиса. Нещо май никак не ѝ се щеше Херцогинята да опитва.

– Много си права! – съгласи се Херцогинята. Фламингото, както и горчицата, хапе! А поуката е тази: „Еднакви пилета еднакво пеят!“

– Да, но горчицата не е птица! – възрази Алиса.

– Както винаги си абсолютно права! – откликна Херцогинята. – И колко ясно само се изразяваш!

– Май беше полезно изкопаемо... – продължи Алиса.

– Естествено. Какво друго да е? – Херцогинята като че беше готова да се съгласи с всяка дума на Алиса. – Копаят я ей тук наблизо, в една мина. А поуката е тази: „Щом не мина да те взема, то ще взема да те мина!“

– Ох, сетих се! — възкликна Алиса, като пропусна последната забележка покрай ушите си. – Горчицата е зеленчук! Не прилича на зеленчук, но си е зеленчук!

– Напълно съм съгласна с теб! – отзова се с готовност Херцогинята. – А поуката е тази: „Бъди си такъв, на какъвто се правиш!“ Или по-просто казано: „Никога не си въобразявай, че си нещо по-различно от онова, което другите смятат, че си, а именно че другите могат или биха могли да смятат, че понеже обаче според тебе е така, то според тях би било или би могло да бъде същото, а не по-различно от онова, което биха могли да смятат, че си, и че не е иначе, защото иначе би било иначе“.

– Според мен това, последното, сигурно ще го проумея по-добре, ако го прочета написано... Така както ми го казвате, като че ли не мога да го схвана!

– О, това нищо не е! – заяви доволно Херцогинята.

– Да знаеш само какво още мога да кажа, стига само да поискам!

– О, моля ви, не се напрягайте! – рече Алиса.

– Но моля, кой тук се напряга? – отвърна Херцогинята. – Изобщо даже не се напрягам! Приеми всичко, което ти казах досега, като подарък!

„Иих, че подарък, няма що! – каза си Алиса. – Добре поне, че не ти пробутват такива подаръци и за рождения ден!“ Само че не се осмели да го каже на глас.

– Пак ли се замисли? – и Херцогинята отново я сръга с брадичка в рамото.

– Че нямам ли право да мисля? – сопна ѝ се Алиса. Вече беше започнало да ѝ додява.

– „Че нямам ли право да летя?“ – рекла свинята. А поу...

Ала за най-голямо учудване на Алиса гласът на Херцогинята секна тъкмо насред любимата ѝ дума „поука“, а ръката, промушена под мишницата и́, се разтрепери. Алиса вдигна очи и съзря Кралицата беше застанала пред тях, скръстила ръце, навъсена като градоносен облак!

– Ккккакъв хубав ден, ваше величество! – едва-едва измънка Херцогинята.

– Виж какво, най-честно и почтено те предупреждавам! – кресна Кралицата и тропна с крак. – Или си отиваш от тук, или ти отиде главата! Изборът си е твой! Имаш малко по-малко от нула време да решиш.

Херцогинята реши и тутакси се омете.

– Да продължим с играта – обърна се Кралицата към Алиса

Тя, горката, така се беше изплашила, че и гък не можеше да каже, затова най-покорно я последва.

Гостите се бяха възползвали от отсъствието на Кралицата и си почиваха на сянка. Ала щом я видяха, мигом се юрнаха да играят. Кралицата просто им подхвърли, че ха са се забавили за миг, ха им отиде животецът!

Докато играеха, Кралицата през цялото време не спря да се кара ту с един, ту с друг и току крещеше: „Отсечете му главата! Отсечете ѝ главата!“ Войниците незабавно отвеждаха под стража всеки нарочен, но нали те всъщност бяха едновременно и обръчи, обръчите все повече намаляваха и намаляваха. След половин час вече не беше останал нито един обръч, а всички играчи, с изключение на Краля, Кралицата и Алиса, бяха задържани под стража и очакваха изпълнението на смъртните си присъди!

Останала съвсем без дъх, Кралицата най-накрая заряза играта.

– Успя ли вече да се запознаеш с Фалшименто Костенурката? – обърна се тя към Алиса.

– Не – отвърна Алиса. – Дори не зная за кого ми говорите!

– От него правят супа от костенурка „Фалшименто“¹²! – обясни Кралицата.

– Нито съм го чувала, нито съм го виждала! – рече Алиса.

– Хайде е мен тогава! – подкани я Кралицата. – Ще се запознаеш с Фалшименто Костенурката и той всичко ще ти разкаже!

И двете тръгнаха Щом се поотдалечиха, Алиса дочу как Кралят подшушна на осъдените:

– Всички сте помилвани!

„Е, това беше хубаво! – каза си Алиса. – Толкова много осъдени на смърт – как да не му домъчнее на човек!“

Не след дълго те се натъкнаха на Грифона, който се беше изтегнал на припек и спеше дълбоко. (Ако не знаете какво е грифон, хубаво разгледайте картинката.)

– Я ставай, безделник с безделник! – сръчка го Кралицата. – Заведи ей тази мила госпожица тук при Фалшименто Костенурката — нека ѝ разкаже историята си! Хайде аз да вървя, че си имам работа. Заръчах да отсекат някоя и друга глава, та ще отида да проверя как върви главорезът.

Тя се отдалечи и остави Алиса насаме с Грифона. Видът му не се нравеше особено на Алиса Но като си помислиш, май с него не беше чак толкова страшно, колкото с онази бясна Кралица. Така че Алиса реши да остане.

Грифонът се надигна и разтърка очи. После проследи Кралицата с поглед и се изкикоти.

– Голям майтап! – рече той незнайно дали на себе си, дали на Алиса.

– Кое му е толкова смешното? – обади се Алиса.

– Тя, кое друго! – отвърна Грифонът. – Майтап и половина! Ти да не си мислиш, че някога някому наистина са отсекли главата? Ба! Само си въобразява! Смъртно наказание, няма що! Давай да вървим!

„Давай, та давай! – въздъхна Алиса, докато се мъкнеше след Грифона. – Давай това, давай онова... Някой досега да ме е юркал така?! Никой!“

Не бяха изминали много път, когато съзряха в далечината Фалшименто Костенурката. Седеше на една скала тъжен и самотен и въздишаше ли, въздишаше. Ама толкова сърцераздирателно въздишаше, че на Алиса веднага страшно ѝ дожаля за него.

– Защо е толкова тъжен? – разтревожи се тя. – Какво го измъчва?

Грифонът ѝ отвърна кажи-речи същото, което беше казал и преди малко:

– Ба! Само си въобразява! Мъки и кахъри – няма що! Давай да вървим!

Така че те се приближиха до Фалшименто Костенурката, а той ги изгледа с огромните си насълзени очи, но нищичко не каза.

– Ей тази тук млада госпожица иска да чуе историята ти, ама много иска, таквоз! – рече Грифонът.

– Да, ще ѝ я разкажа... – отрони Костенурката с глух кахърен глас. – Седнете тук и двамата и думица не казвайте, дордето аз не свърша.

И така, те седнаха и се умълчаха.

– Че как ще свърши, когато май няма и да започне?

– зачуди се Алиса, ала продължи да чака търпеливо. Какво ли ѝ оставаше?

– Някога – обади се най-накрая Фалшименто Костенурката и въздъхна тежко — и аз бях съвсем истинска костенурка...

И отново последва протяжно мълчание. Само сегиз-тогиз Грифонът покашлюваше ей така: „Хрррджиху!“ а Фалшименто Костенурката продължаваше да хлипа тежко. Алиса вече се гласеше да стане, да му каже „Благодаря ви, сър, за интересната история“ и да си тръгне, ала тъй като ѝ се струваше, че няма как да няма и още, продължи да си седи там и да си мълчи.

– Като малки – продължи най-накрая Фалшименто Костенурката вече по-спокойно, макар и пак да хълцукаше от време на време – ние ходехме на училите там, на морското дъно. Учител ни беше един старец костенурка... Викахме му Зубър...

– Как така зубър?! — възкликна Алиса. – Нали е бил костенурка?!

– Викахме му Зубър, защото ни караше да зубрим! – сопна ѝ се Фалшименто. – Ей, ама ти си много тъпа, да знаеш!

– Срамота – да питаш за такива прости, елементарни работи! – подкрепи го и Грифонът. След това двамата млъкнаха и се вторачиха в горкичката Алиса, а на нея, милата, ѝ идваше да потъне в земята! Най-после Грифонът се обади: – Ей, приятел, хайде карай нататък! Няма пял ден да висим тук и да чакаме, таквоз!

И Костенурката продължи:

– Да, училището беше на самото морско дъно... Ти може и да не ми вярваш, но там си беше, истина ти казвам...

– Не съм казала, че не ви вярвам! – прекъсна го Алиса.

– Току-що го каза! – възпротиви се Фалшименто Костенурката.

– Я не отговаряй! – скастри я и Грифонът, преди Алиса да успее и да гъкне.

– И там, на дъното, получавахме много добро образование, наистина много добро... Завършено низше образование! Ходехме на училище всеки ден – ако щеш, ми вярвай!

– И аз съм ходила всеки ден на училище! Какво толкова? – възрази Алиса. – Не виждам защо трябва да си мислите, че е кой знае какво!

– А имахте ли допълнителни предмети? — попита разтревожено Фалшименто.

– Имахме – отвърна Алиса – Френски и солфеж

– А пране?

– Много ясно, че не! – възнегодува Алиса.

– Значи вашето училище не е струвало много облекчено въздъхна Фалшименто Костенурката. – Виж нашето беше друга работа! Като изпратеха на нашите сметката, най-отдолу пишеше: френски, солфеж и пране се заплашат допълнително!¹³

– Че за какво ви е било това пране, щом сте живеели на морското дъно? – учуди се Алиса.

– Мен не ме питай – въздъхна Костенурката. – Аз не съм учил допълнителни предмети, не ми стигаха парите за тях. Изкарах само задължителния курс.

– И какво включваше той?

– Отначало, както се полага, започвахме с четкане и пискане – заобяснява Фалшименто. — После идваха четирите а-ритни-ме-тически действия: сервиране, изяждане, дебеление и унижение.

– Това пък „унижение“ какво е? — зачуди се Алиса.

– Какво било! – възкликна Грифонът и отчаяно вдигна лапи към небето. – Поне „възвисяване“ знаеш ли какво е?

– Да, май... – отвърна му колебливо Алиса. — Като че беше да... да... да издигнеш нещо по-високо, отколкото е било, така ли беше?

– Така, така – кимна Грифонът. – И щом при това положение не знаеш какво е това „унижение“, то си ужасно проста, таквоз!

На Алиса никак не ѝ се щеше да го пита и за друго, ето защо се обърна към Фалшименто Костенурката и попита:

– И какво още учехте?

– Ами имахме истерия – и той взе да подгъва един по един люспестите си пръсти. – Дребна и мизерна истерия. И мореграфия. Още имахме литеращура и гръмомятика. И мами-татика също: айде-бря и трионометрия. Учехме и озаразително изкуство – е, това си беше мъчничко: права и обратна перкоспектива, натюрмутри, чегъртане с душ... кон-красти, кон-в-позиция... Даскалицата беше една стара змиорка, идваше веднъж седмично. И по физическо изпитание пак тя ни преподаваше.

– Това пък какво ли ще да е?! – възкликна Алиса.

– А, аз не мога да ти го покажа — отвърна Фалшименто Костенурката. – Стар съм вече, съвсем съм се схванал и корубата ми пречи. А Грифонът това не го е учил.

– Нямах време – обади се Грифонът. – Аз наблягах на класическото образование.

– Класическо ли? — възкликна Алиса.

– Класическо – кимна Грифонът. – Всяка година минавахме от клас в клас и накрая изкласихме. Ето затова е класическо образование! Страхотен учител имахме – дъртият му рак е рак! Омар се казваше...

– Ех, не можах да уча при него! – въздъхна Фалшименто Костенурката. – Той преподаваше умрели езици: алабалатински и старофръцпръцки. Сума ти дебели книги беше изчел – и за Древния Грим, и за Древна Млада... И за оня, дето му викали „Оди се посей“, и той се запилял, та се не видял, пък жена му само се разтакавала...

– Така беше, така беше – въздъхна на свой ред Грифонът, двамата захлупиха муцуни в шепите си и се разхълцаха.

– А по колко часа вземахте на ден? – побърза да смени темата Алиса

– Първия ден – десет — заобяснява Фалшименто Костенурката, – втория — девет, третия – осем и така нататък.

– Ама че чудата програма! – удиви се Алиса.

– Кое ѝ е толкова чудатото? – озадачи се Грифонът. – Че нали ги вземахме! А като вземаш от нещо, то намалява! И като продължиш да вземаш, най-накрая не остава нищо! И като не остане за вземане...

– Ама как така? – възкликна Алиса, вече съвсем объркана.

– Е, не го вземахме всичкото наведнъж, защото иначе г пяхме да видим голям зор. С учителите си имахме вземане-даване: ние вземаме, те ни преподават... Сиреч дават ни акъл. А пък ние им вземаме акъла и като им го вземем, значи...

– ...ви пускаха във ваканция — на единайсетия ден! – бързо пресметна Алиса.

– Че как иначе! – отвърна Фалшименто Костенурката.

– Ами с учителите какво ставаше, когато оставаха без акъл?

– Хайде стига с тези уроци, таквоз! – намеси се решително Грифонът.

– Я сега ѝ разкажи как се забавлявахме ние едно време!

ГЛАВА 10.
Кадрил по рачешки

Фалшименто Костенурката въздъхна дълбоко и изтри очи. Погледна Алиса Искаше да ѝ каже нещо, ала не успяваше – риданията го задавяха.

– Все едно кокал му е заседнал в гърлото! – обади се Грифонът и се залови да тръска Фалшименто и да го тупа с всичка сила по гърба. Най-накрая Фалшименто си върна дар слово и облян в сълзи, отново поде:

– Ти сигурно никога не си живяла дълго на морското дъно...

– Не съм — съгласи се Алиса.

– И сигурно никога не си се запознавала с омар...

– Не, но веднъж се опит... – Алиса си прехапа езика и тутакси се поправи: – Не, никога!

– Значи нямаш никаква представа, колко е хубаво да танцуваш с тях кадрил по рачешки!

– Не, никаква представа нямам! – възкликна Алиса. – Що за танц е това?

– Ами ето как се танцува – заобяснява Грифонът. Първо се подреждате в редица на брега...

– В две редици! – викна Фалшименто Костенурката. – Тюлени, костенурки, риби всякакви... После, след като разчистят медузите...

– А това винаги отнема доста време... — намеси се Грифонът.

– .. .и се започва: две стъпки напред...

– И всеки си хваща за партньор по един омар! — провикна се Грифонът.

– Може ли иначе? – рече Костенурката. – Значи две стъпки напред с омара под ръка...

– Сменяш партньора! После две стъпки назад... прекъсна го Грифонът.

– А сега — продължи Фалшименто – запокитваш...

– Омара! – подрипна Грифонът.

– .. .навътре в морето – колкото се може по-далеч...

– Плуваш след него! – изврещя Грифонът.

– Премяташ се презглава във водата! – провикна се Фалшименто Костенурката и се затъркаля по пясъка като пощурял.

– Пак сменяш омарите! – кресна Грифонът.

– И се връщаш на брега! Край на първа фигура! гласът на Фалшименто Костенурката секна изведнъж и двамата, както си ритаха насам-натам като изоглавени, внезапно утихнаха, приседнаха и впериха печални погледи в Алиса.

– Сигурно е много красив танц... – обади се плахо Алиса.

– Искаш ли да погледаш как се играе? – предложи Фалшименто Костенурката.

– Страшно много искам! – отвърна Алиса

– Дай да опитаме първа фигура – обърна се Фалшименто Костенурката към Грифона – И без омари ще го изиграем, нали? Кой ще пее?

– Пей ти — рече Грифонът, — забравил съм думите. И те запристъпваха важно-важно около Алиса, като

размахваха лапи в такт, сегиз-тогиз я настъпваха и се блъскаха в нея, а Фалшименто Костенурката запя тъжно, протяжно:

– Благодаря ви, танцът беше много интересен! каза Алиса, зарадвана, че най-после е свършил. – И тази песен за треската – много любопитна беше, много ми хареса!

– А, треската ли... – рече Фалшименто Костенурката. – Ти нали си ги виждала?

– Да, най-често пърж... – започна Алиса и прехапа език.

– Не го знам къде е това Пърж — рече Фалшименто Костенурката, — но щом казваш, че си ги виждала, значи ги знаеш как изглеждат.

– Ами да... – позамисли се Алиса. – Целите са овъргаляни в брашно, завити са на кравайче и са си налапали опашките.

– За брашното нещо бъркаш – възрази ѝ Фалшименто Костенурката. – Та нали в морето водата ще го отмие! Ама за опашките си права. И знаеш ли защо е така? – тук Костенурката се прозя и примижа с очи. Я ѝ го обясни!

– Работата е там – заобяснява Грифонът, – че треските много обичат да танцуват с омарите. Та те ги мятат в морето, ама страшно навътре ги мятат, таквоз! И докато падат, те си стискат опашките между зъбите та докато паднат, вече са ги нагълтали! Е, те това е!

– Всичко това е много интересно, благодаря — учтиво каза Алиса. – Като си помисля, досега кажи-речи нищо не знаех за треските.

– О, ти на мене за треската ми дай да приказвам! въодушеви се Грифонът. – Например знаеш ли защо се казва така?

– Не, никога не съм се замисляла! – призна си Алиса. – А защо?

– Защото много треска! Да мълчи като риба ли? Надявай се! Само това си знае – да треска, да вреска, да плеска и да стреска съседите си така, че тях постоянно треска ги тресе от цялата тази трескавица! Да ѝ се не надяваш – нищо и никакво рибе, пък с такъв свадлив характер! Тъкмо затова понякога ѝ викат и копривна треска и никой не ще да я погледне – нито риба, нито рак! Виж, кротушките са друго нещо – само си кротуват... Сардините пък само си намират поводи да ти се сърдят, но иначе и те са кротки. С цацата обаче да си нямаш работа – само гледа как да те прецака! Изобщо тука в морето живеят едни... Морският дявол – и той голям дявол се пише! А пък рибата чук какъвто е чук... — цял лапнишаран! Всяка скарида би го преметнала!

– Ако аз бях на мястото на онази треска... – песента никак не излизаше от ума на Алиса, – ...изобщо нямаше да го търпя онзи делфин! Ето какво щях да му кажа: „Моля те, не те искаме с нас, недей да ни търчиш по петите!“

– Какво ли знаеш ти за морските нрави! – сряза я Фалшименто Костенурката. – Ако искаш да знаещ тя го е довела нарочно!

– Ама как? Та нали насмалко щял да ѝ настъпи опашката?

– Е, тъкмо де – обясни Фалшименто. – Тя го е довела да се застъпва за нея, ако стане нужда!

– Ама... – понечи да каже нещо Алиса, ала Грифонът я прекъсна:

– Хайде стига вече за това! Сега ти ни разкажи нещо от твоите приключения! – предложи ѝ той.

– Да, бих могла... – малко неуверено каза Алиса, обаче само от тази сутрин нататък. Няма смисъл да ви говоря за вчера или за по-преди, защото тогава бях съвсем друга!

– Ама как така друга? – учуди се Фалшименто Костенурката. – Не го разбирам, обясни го!

– А, не! Дай първо приключенията! – прекъсна го нетърпеливо Грифонът. – Това обясненията край нямат, таквоз!

И така, Алиса заразказва какво ѝ се беше случило от онзи миг, когато бе зърнала Белия заек. Отначало беше малко като на тръни, защото двамата направо я бяха затиснали помежду си и бяха отворили едни ми ти уста... После обаче лека-полека доби увереност. Двамцата и думица не обелиха чак докато не стигна до срещата с Гъсеницата и не заразправя как се беше опитала да ѝ издекламира „Татко Уилям“ и беше сбъркала всичко – от край до край. Там Фалшименто Костенурката си пое дълбоко въздух и рече:

– Чудна работа!

– По-чудна – здраве му кажи! — подкрепи го Грифонът.

– Всичко да объркаш! – замислено рече Фалшименто Костенурката. — Ще ми се и на мене да я чуя как декламира! Я ѝ кажи да издекламира някое стихотворение – и той погледна Грифона така, като че онзи имаше някаква власт над Алиса и можеше да ѝ нарежда какво да прави.

– Застани права и ни кажи „Туй гласът на лентяя е...“! – нареди ѝ Грифонът.

– Дай им на тези само да нареждат! – ядоса се Алиса. – И само те карат да казваш разни уроци! Все едно съм на училище!

Ала все пак стана и задекламира. Само че, тъй като песента за кадрила по рачешки продължаваше упорито да се върти из главата ѝ и да не ѝ дава мира, тя съвсем не се чуваше какви ги приказва. Така че наистина излезе нещо от шантаво по-шантаво:

– Това съм го казвал като малък, ама изобщо не звучеше така! – зачуди се Грифонът.

– Аз пък за първи път го чувам – обади се Фалшименто, – но да ти кажа, видя ми се пълна дивотия.

Алиса нищичко не каза – седеше, скрила лице в шепите си, и се чудеше дали изобщо някога пак ще ѝ се случи нещо съвсем нормално, както си му е редът.

– Бих искал това да ми се разясни – настоя Фалшименто Костенурката.

– Тя не може! – отвърна му припряно Грифонът. Давай нататък — обърна се той към Алиса.

– Поне за петите да каже! — не мирясваше Фалшименто. – Как така ги е извърнал с носа си?

– Така се застава в първа танцова позиция – обади се Алиса Самата тя обаче нищо, ама съвсем нищичко не разбираше и ужасно ѝ се щеше да започнат да си говорят за нещо друго.

– Давай следващия куплет! – подкани я пак Грифонът. – Онзи, дето започваше с „През градината...“.

Алиса не посмя да не го послуша, макар и да беше съвсем сигурна, че всичко отново ще излезе съвсем сбъркано. Така че с треперещ гласец продължи:

– Стига вече! – прекъсна я Фалшименто Костенурката. — Какъв е смисълът да декламираш всичко това, щом нищичко не можеш да обясниш?! I ю-объркано нещо не помня да съм чувал някога!

– Да, я най-добре зарежи тази работа – подкрепи го Грифонът.

Алиса само това и чакаше.

– Да пробваме още някоя фигура от кадрила по рачешки, какво ще кажеш? – предложи Грифонът. Или повече ще ти хареса Фалшименто да изкара още някоя песен?

– О, по-добре песен, ако Фалшименто бъде така любезен да се съгласи! – възкликна Алиса така разпалено, че Грифонът чак се обиди!

– Хм! – рече той. – Всеки с вкуса си... Я ѝ изпей „Супа прекрасна“, а, стари ми друже?

Фалшименто Костенурката отрони тежка въздишка, а после – като току се давеше от хлипове и хълцания — запя:

– Още веднъж припева! – изкомандва Грифонът и тъкмо Фалшименто понечи да го подхване пак, в далечината някой изкрещя:

– Влиза съдът!

– Хайде да тичаме! – вресна Грифонът, сграбчи Алиса за ръката и я повлече нанякъде, без дори да изчака края на песента.

– Какъв съд? Кого ще съдят? – попита запъхтяно Алиса.

Ала Грифонът само повтаряше:

– Хайде де, хайде де! По-живо!

И хукна да бяга още по-бързо, а морският бриз продължаваше да носи към тях тъжния припев, който все повече и повече заглъхваше:

Сууупа вечеееерна,

преееелестна, преееелестна сууупа!

ГЛАВА 11.
Кой задигна сладкишите?

Кралят и Кралицата – Поп и Дама Купа, нали си спомняте? — седяха на троновете си, а около тях се беше струпала грамадна тълпа: всички останали карти от колодата и най-разни и разнообразни птички, животинки и всякакви гадинки. Пред троновете между двама войници стоеше Валето Купа. Беше оковано във вериги. До Краля пък беше застанал Белият заек с фанфар в едната ръка и с пергаментов свитък – в другата. В средата на съдилището беше поставена маса, върху която се мъдреше голяма тава със сладкиши. Изглеждаха толкова вкусни, че още щом Алиса ги погледна, направо ѝ потекоха слюнките.

„Хайде да свършва вече този съд! – каза си тя. – И да започват да черпят!“ Ала май нямаше никакви изгледи това да стане. Така че се заоглежда – все трябваше някак да си запълни времето. Досега не беше стъпвала в съдилище, но затова пък беше чела в разни книжки за разни съдилища и остана много доволна, когато разбра, че ѝ е известно какво представлява почти всичко около нея. „Този там е съдията – рече си тя. – Щом е с тази голяма перука, няма кой друг да е“.

Между другото съдия беше не някой друг, а Кралят. Беше побучил короната си върху перуката, но явно това го притесняваше. Пък и никак не му отиваше така

„Ей там са местата на съдебните заседатели продължи да се оглежда Алиса – А онези дванайсет същества (нямаше как другояче да ги нарече освен „същества“, нали разбирате – едни бяха птици, други животни) трябва да са съдебните заседатели!“ Последната дума тя си повтори поне още два-три пъти: беше много горда, че знае толкова сложна дума Тя смяташе (и съвсем оправдано при това), че много малко момиченца на нейните години изобщо са чували какво е това „заседател“. Е, като че и „съдници“ също можеше да се каже, но някак си не звучеше много на място...

Дванайсетимата съдебни заседатели пишеха съсредоточено с калемите си върху плочи.

– Какво правят? — Алиса шепнешком попита Грифона. – Защо пишат? Нали още не са започнали да гледат делото?

– Пишат си имената! – прошушна ѝ Грифонът в отговор. – Страх ги е, че до края на делото ще ги забравят!

– Ама че глупаци! — провикна се възмутено Алиса, ама бързо прехапа език, защото Белият заек се провикна:

– Тишина в залата!

Кралят намести очилата на носа си и се заозърта тревожно. Искаше да разбере кой вдига шум. От своето място Алиса видя съвсем ясно – толкова ясно, сякаш надзърташе иззад раменете им – как съдебните заседатели старателно записаха върху плочите: „Ама че глупаци!“. Забеляза дори, че единият от заседателите явно не знаеше как се пише „глупаци“ и се наложи да пита съседа си. „Кой ги знае какво ли още ще надраскат по тези плочи до края на делото!“ – помисли си Алиса

Калемът на единия от заседателите скърцаше. Това, разбира се, Алиса не можа да понесе. Тя заобиколи, спотаи се зад гърба му, издебна го и при първия удобен случай грабна от крачетата му калема. Толкова бързо при това, че горкичкото заседателче (беше Гущерчето Бил) изобщо не можа да разбере къде се е дянал така изневиделица този калем, и след като претърси всичко наоколо си, реши да продължи да пише – с пръст. Не че имаше някаква полза от това — пръстът му не оставяше никаква следа по плочата.

– Глашатай! – провикна се Кралят. – Прочети обвинението!

Белият заек наду фанфара три пъти, разгъна свитъка и прочете следното:

Дамата Кума сладкиши опече!

Де са сладкишите? Няма ги вече!

Посред бял ден Валето Кума задигна ги всичките и ги изхрупа!

– Приканвам ви да обсъдите решението си! обърна се Кралят към съдебните заседатели.

– Не, не! – намеси се припряно Белият заек. – Не сега! Дотогава има още много!

– Призовете първия свидетел! – нареди Кралят.

Белият заек наду фанфара три пъти и се провикна:

– Да влезе първият свидетел!

Първият свидетел се оказа Шапкарят. Той влезе държеше чаша чай в едната си ръка и филия с масло в другата.

– Ще ме прощавате, ваше величество, че влизам с тези работи тук – заизвинява се той, – но когато ме повикаха, още не си бях допил чая и...

– Че трябваше да си свършил вече! – рече Кралят. – Кога започна?

Шапкарят се спогледа с Мартенския заек, който го беше последвал в залата, помъкнал Сънливия съсел под ръка.

– Като че ли беше четиринайсети март... — напрегна ум Шапкарят.

– Петнайсети – обади се Мартенският заек.

– Шестнайсети – измърмори Сънливият съсел.

– Запишете това! – заповяда Кралят на съдебните заседатели.

Те бързо записаха на плочите и трите дати една под друга, после сметнаха сбора им и го превърнаха в шилинги и пенсове.

– Свали си шапката! — нареди Кралят на Шапкаря.

– Тя не е моя – отвърна Шапкарят.

– Откраднал си я значи! – възкликна Кралят и се обърна към съдебните заседатели. Те мигом си го записаха.

– За продан са ми! – оправда се Шапкарят. – Нито една не е моя Нали съм шапкар!

Тук Кралицата си сложи очилата и се втренчи в Шапкаря. Той мигом пребледня и запристъпва от крак на крак.

– Дай показанията си! – заповяда Кралят. – И стига си нервничил, че ей сегичка ще наредя да ти отсекат главата – тук, на място!

Това като че ни най-малко не ободри Шапкаря. Той продължи да си пристъпва от крак на крак и да хвърля стреснати погледи към Кралицата. Така се беше сащисал, че вместо да отхапе от филията, захапа чаената чаша и си отхапа бая голямо парче.

Тъкмо в този миг Алиса усети нещо много странно. Не знаеше какво да мисли – изобщо не разбираше какво ѝ става. И най-накрая се усети: ами че тя просто беше започнала отново да расте! Отначало ѝ хрумна да стане и веднага да напусне съдилището, но след това се позамисли и реши да поостане поне докато се побираше в него.

– Ей, по-леко! Какво си ме натиснала! – скара ѝ се Сънливият съсел, който беше седнал до нея. — Ще ми изкараш въздуха!

– Нищичко не мога да направя! – виновно каза Алиса. – Раста!

– Нямаш никакво право да растеш тук! – сопна ѝ се той.

– Що за глупости! – отвърна му Алиса, този път доста по-смело. – Нали и вие растете и много добре го знаете!

– Да, но аз раста с прилични темпове! – възрази ѝ Съселът. – А не така... Не, може ли да се расте така? Това е просто безобразие!

Той я изгледа накриво, вдигна се и се премести в другия край на залата.

През цялото това време Кралицата не отместваше поглед от Шапкаря – продължаваше да го гледа втренчено и тъкмо когато Съселът понечи да седне, свъси вежди и нареди:

– Да ми се донесе списъкът на всички певци от последния концерт!

Щом чу това, горкия Шапкар така го втресе, че и лявата, и дясната му обувка отхвърчаха настрани.

– Дай си показанията! – повтори сърдито Кралят. Иначе нервничиш, не нервничиш, ще заповядам да ти отсекат главата и окото ми няма да мигне!

– Аз съм един нищо и никакъв човечец, ваше величество – подхвана с треперлив гласец Шапкарят. Скромен, беден... даже още не бях... не бях седнал да си изпия чая като хората... само от някаква си седмичка го пиех... а пък филийките с масло вече бяха съвсем на привършване — човек направо да се отчая...

– От чая ли? – стресна се Кралят. — Какво ти е станало от чая, казваш?

– ...отчая... Не загрявах как...

– Ти какво, за глупак ли ме вземаш?! – сопна му се Кралят. – Всеки знае, че чаят се пие за загрявка! И какво стана после? Продължавай!

– Нищо и никакъв човечец съм аз... — продължи Шапкарят. — Ами изобщо не загрявах как така, и накрая всичко започна да ми мига пред очите, а пък Мартенският заек каза...

– Не съм! – стресна се Мартенският заек.

– Каза! – настоя Шапкарят.

– Нищо не съм казал! – възпротиви се Заекът. Отричам!

Той отрича – намеси се Кралят. — Да не се вписва в протокола!

– Е, както и да е, тогава значи Сънливият съсел каза... – продължи Шапкарят и се огледа тревожно към Съсела. Страхуваше се, че и той ще тръгне да отрича.

Той обаче нищо не понечи да отрече – спеше като къпан.

– После – продължи Шапкарят аз си намазах още една филийка и ...

– Ама какво е казал Сънливият съсел? – прекъсна го един от заседателите.

– Не помня – вдигна рамене Шапкарят.

– Длъжен си да си спомниш! – намеси се Кралят. Иначе начаса ще наредя да ти отсекат главата!

Нещастният Шапкар изтърва и чаша, и филия, строполи се на колене и занарежда:

– Нищо и никакъв човечец съм аз, ваше величество. .. Беден, скромен...

– Беден и скромен ти е речникът на тебе! прекъсна го Кралят. – Едно нещо не можеш да кажеш като хората!

Тук едно от морските свинчета взе да ръкопляска, но вълнението му веднага бе потушено. (Тъй като „потушено“ е дума, доста мъчна за разбиране, сега ще ви обясня как точно става това. Значи разсилните домъкнаха един голям конопен чувал, натикаха вътре морското свинче с главата надолу, вързаха го и седнаха отгоре му.)

„Колко хубаво, че видях как се прави! – помисли са Алиса. – По вестниците все това чета: „В съдебната зала избухна вълнение, но бързо биде потушено“. Сега обаче вече знам какво означава това“.

– Свърши ли вече? – попита Кралят. — Марш тогава!

– Ама аз не мога да марширувам, ваше величество! – възрази му Шапкарят. – Пък и тъй, бос...

– Много си бос, няма спор! – викна Кралят.

Тук още едно морско свинче заръкопляска и също бвде подушено.

,3, със свинчетата поне свършихме! — каза си Алиса. – Сега вече трябва да тръгне по-живо“.

– Ще ми се да си допия чая... – обади се Шапкарят и хвърли страхлив поглед към Кралицата, която се беше зачела в списъка на певците.

– Свободен си – рече Кралят.

Шапкарят скочи и дим да го няма – тъй както си беше по чорапи.

– И като излезе навън, отсечете му главата! – подвикна подире му Кралицата, ала докато разсилният стигне до вратата, Шапкарят вече беше изчезнал.

– Да влезе следващият свидетел! – заповяда Кралят.

Следващият свидетел се оказа готвачката на Херцогинята. Беше помъкнала в ръка и съдинката с пипера. Алиса се досети коя е, още преди тя да влезе. И как нямаше да се досети — всички, които се намираха близо да вратата, изведнъж се разкихаха един през друг.

– Дай си показанията! – рече Кралят.

– Няма пък! — отвърна готвачката.

Кралят хвърли притеснен поглед към Белия заек.

– Ваше величество трябва да подложи свидетелката на кръстосан разпит! – подсказа му шепнешком Заекът.

– Е, щом трябва, няма как — примирено въздъхна Кралят.

После скръсти ръце и като свъси вежди, та чак очите му се скриха, рече с дебел глас:

– От какво се правят сладкиши?

– Най-вече от пипер — отвърна готвачката.

– От сироп – чу се сънено мърморене отзад.

– Хванете го този Съсел! – разкрещя се Кралицата. – Отсечете му главата! Изхвърлете го от залата! Потушете го! Ощипете го! Клъцнете му мустака!

Настана страшна суматоха – всички се юрнаха да изхвърлят Съсела. Най-накрая патърдията утихна, ала когато всички насядаха обратно по местата си, готвачката вече беше изчезнала.

– Нищо, карай! – въздъхна облекчено Кралят. Извикайте следвашия свидетел — обърна се към Кралицата и добави с приглушен глас: – Миличка, най-добре вие да го подложите на кръстосан разпит! Главата започна да ме цепи!

Белият заек забучи нос в списъка. На Алиса ѝ беше страшно любопитно да узнае кой ли щеше да е следващият свидетел.

„Че те не разполагат с никакви улики!“ – каза си тя. И представете си само как се изненада, когато Белият заек врекна, колкото му глас държеше:

– Алиса!

ГЛАВА 12.
Показанията на Алиса

– Тук! – извика Алиса Така се беше шашардисала, че съвсем забрави колко беше пораснала през последните няколко минути. И така подскочи, че крайчецът на полата ѝ закачи скамейката на съдебните заседатели, катурна я и те се изсипаха върху насъбралата се долу тълпа. Тупнаха на пода, проснаха се и така си и останаха — много ѝ заприличаха на златните рибки от аквариума, който беше съборила, без да иска, преди седмица. – Ох, простете, моля ви! – възкликна огорчено тя и припряно се спусна да ги събира. Случката с аквариума не ѝ излизаше от главата. Кой знае защо, беше си въобразила, че ако веднага не ги събере и подреди на скамейката, те ще умрат.

– Процесът не може да продължи, докато всички съдебни заседатели не заемат местата си, както подобава – строго изрече Кралят. – Всичките до един! – натърти той, вперил поглед в Алиса.

Тя погледна към скамейката и забеляза, че в бързината е тикнала Гущерчето Бил с главата надолу. Горкият мушморок размахваше жално опашка, ала иначе не можеше и да помръдне. Тя бързо го грабна и го сложи, както трябва. Не че има кой знае какво значение – рече си тя. – И нагоре, и надолу с главата – ползата от него е все тая: никаква!“

Ведрата щом заседателите се поокопитиха и щом им бяха върнати калемите и плочите, които бяха разпилели при падането си, те се захванаха прилежно да описват произшествието – всичките освен Гущерчето, което хич не можеше да се съвземе. Само седеше с увиснало чене и се блещеше срещу тавана.

– Какво знаеш ти за случая? — попита Кралят Алиса.

– Нищо — отвърна Алиса

– Ама съвсем нищичко ли? – настоя той.

– Съвсем нищичко.

– Това е много важно! – обърна се Кралят към съдебните заседатели.

– Маловажно, искахте да кажете, ваше величество!

– намеси се Белият заек. Каза го много почтително, ала през цялото време се мръщеше и му правеше муцуни – явно се мъчеше да му даде някакъв знак.

– Маловажно, разбира се, тъкмо това исках да кажа!

– побърза да се поправи Кралят и продължи да си мърмори под нос „Важно – маловажно...“, сякаш се опитваше да проумее коя дума му звучи по-добре.

Някои от заседателите записаха „важно“, други „маловажно“. Алиса го вида съвсем ясно – стоеше толкова близо до тях, че спокойно можеше да чете от плочите им. „Всъщност какво ли значение има“ – помисли си тя.

В този миг Кралят, който досега усърдно пишеше нещо в тефтера си, се провикна:

– Тишина! – после погледна в тефтера си и прочете: – Правило четирийсет и второ¹⁴. Лицата, по-високи от километър и половина, трябва веднага да напуснат залата.

Всички впериха очи в Алиса

– Аз не съм висока километър и половина! – каза Алиса.

– Си! – рече Кралят.

Че ти даже към три километра го докарваш! добави Кралицата

– Каквото щете си приказвайте, аз никъде няма да ходя! – възпротиви се Алиса. – Пък и бездруго това правило изобщо не е истинско! Вие току-що си го измислихте!

– Това е най-старото правило, записано тук! – възрази Кралят.

– Ами защо тогава не е първо, ами е четирийсет и второ? – не се предаваше Алиса.

Кралят пребледня и захлопна тефтера.

– Приканвам ви да обмислите решението си! обърна се той към съдебните заседатели с тихичък треперлив глас.

– Има още улики, ваше величество! — скочи припряно от мястото си Белият заек. — Току-що намериха ето този документ!

– Що за документ е това? — попита Кралицата.

– Не знам, още не съм го отворил! – отвърна Заекът. – Но като че ли е писмо — от обвиняемия до... до някого.

– Много ясно, че е до някого! – тросна се Кралят. Освен ако не е писал до никого, но доколкото знам, така не е прието?

– А какъв е адресът? – попита един от заседателите.

– Изобщо няма адрес! — отвърна Белият заек. Всъщност на външната страна нищо не пише! — той разгъна листа и додаде: – Пък то дори не е и писмо! Стихчета някакви!

– С почерка на обвиняемия ли е написано? – попита друг заседател.

– Не, и тъкмо това му е най-подозрителното – отвърна Белият заек.

Заседателите изпаднаха в пълно недоумение.

– Сигурно тогава е имитирал нечий почерк! – рече Кралят.

Лицата на заседателите грейнаха.

– Но моля ви, ваше величество! – обади се Валето.

– Аз това не съм го писал. А и никой не може да докаже такова нещо: под стиховете няма подпис!

– Значи не си се подписал! – отсече Кралят. – А това само ти влошава положението. Значи наистина си намислил някоя беля – иначе щеше да се подпишеш отдолу като всеки честен човек!

Тук всички бурно заръкопляскаха: за първи път през този ден Кралят беше казал нещо наистина умно.

– Това доказва, че е виновен! – обади се Кралицата.

– Нищо подобно! – възрази Алиса. – Че вие дори не знаете за какво става въпрос в тези стихове!

– Прочети ги! – заповяда Кралят.

Белият заек си сложи очила.

– Откъде да започна, ваше величество? — попита той.

– Започни от началото – важно-важно рече Кралят

– и карай нататък, докато стигнеш до края. Тогава спри.

И ето какво прочете Белият заек:

– Това е най-важната улика! – потри ръце Кралят. – Така че приканвам заседателите да обмислят ре...

– Ако някой може да ми обясни за какво става въпрос тук – обади се Алиса (през последните няколко минути тя беше пораснала толкова много, че ни най-малко не я достраша да го прекъсне), – ще му дам шест пенса! Според мене в тези стихове няма и грам смисъл!

(Всички съдебни заседатели записаха на плочите си: „Според нея в тези стихове няма и грам смисъл“, но никой не се опита да ѝ ги разтълкува.)

– Щом няма смисъл – рече Кралят, – то това ни спестява страхотни усилия! Няма да има нужда да го търсим! Ама все пак знам ли... — продължи той, разстла листа в скута си и го изгледа с едно око. – Като че ли май все пак съзирам някакъв смисъл! „Но плувам безобразно...“ Теб май никакъв те няма в плуването, нали? — обърна се той към Валето.

Валето тъжно поклати глава.

– Според вас на плувец ли ви приличам? – произнесе той.

(Че можеше ли да прилича – нали беше от картон?!)

– Дотук – ясно! – рече Кралят и продължи да си мърмори. – „И беше много право...“ Право – значи става дума за съдебните заседатели! „Аз дадох ѝ един, те два му дадоха...“ Ето значи какво е направил със сладкишите!

– Ама там се казва и: „А ти къде ги криеш?“ — възрази Алиса

– Да съм ги скрил ли? Че ей ги там! – посочи победоносно Кралят тавата със сладкишите на масата. Съвсем ясно се виждат! Я да видим нататък... „Преди да я прихване...” – и той се обърна към Кралицата: – Миличка, възможно ли е някога нещо да ви прихване? Според мен – никога!

– Никога! – кресна Кралицата побесняла и запокити една мастилница по Гущерчето Бил. (Горкичкият малък Бил вече беше зарязал писането с пръст, забелязвайки, че пръстът му не оставя никаква следа, но сега трескаво се захвана да пише пак – топна пръст в мастилото, стичащо се по лицето му, и писа, докато мастилото не засъхна.)

– Да, от вас прихване не може да се очаква! – рече Кралят и огледа цялото съдилище с усмивка. Отвърна му гробно мълчание.

– Това беше каламбур! – обидено викна Кралят.

Всички се засмяха.

– Приканвам съдебните заседатели да обсъдят решението си! – нареди Кралят сигурно за двайсети път през този ден.

– Не, не! – намеси се Кралицата. – Първо присъдата, пък после да решават виновен ли е или не!

– Ама че дивотии! – високо извика Алиса. – Първо присъдата – що за малоумна идея!

– Млък! – кресна Кралицата. Лицето ѝ беше станало мораво.

– Няма да млъкна! – възрази ѝ Алиса.

– Отсечете ѝ главата! – кресна Кралицата, колкото ѝ глас държеше.

Никой не помръдна

– Че кого го е страх от вас? – възкликна Алиса. (Тя вече беше израснала до нормалния си ръст.) – Та вие сте чисто и просто едно тесте карти и нищо повече!

При тези ѝ думи изведнъж всички карти хвръкнаха във въздуха и я връхлетяха. Тя изпищя — донякъде от страх, донякъде от гняв, – взе да маха с ръце срещу тях и изведнъж се озова... на брега, положила глава в скута на сестра си, която нежно отмахваше от лицето ѝ нападалите сухи листа.

– Алиса, миличка, събуди се! – каза сестра и́. – Ех, колко дълго спа!

– Ох, ако знаеш само какъв странен сън сънувах! рече Алиса и ѝ заразказва – доколкото си ги спомняше – всички тези свои странни приключения, които вие току-що прочетохте. Когато свърши, сестра ѝ я целуна и рече:

– Миличка, какъв странен сън наистина! А сега тичай вкъщи, че ще закъснееш за чая!

Алиса скокна и се затича, а докато тичаше, през пялото време си мислеше за това, какъв чуден сън беше сънувала.

Сестра ѝ остана да седи там, подпряла глава с ръка, загледана в залеза; мислеше си за малката Алиса и за нейните чудни приключения. Най-накрая и тя задряма и ето какво ѝ се присъни:

Първо ѝ се присъни малката Алиса – мъничките ръчички отново обгърнаха коленете и́, грейналите ококорени очи я гледаха... Чуваше звънливия ѝ глас, виждаше я как смешно тръска главица, за да отметне непослушния кичур, който вечно ѝ се завираше в очите... и докато слушаше, изведнъж навсякъде около нея защъкаха странните същества от съня на сестра и́.

Високата трева в краката ѝ зашумоля – край нея беше притичал Белият заек. Уплашената Мишка запляска в близката локва. Задрънчаха чаши – Мартенският заек и приятелите му продължаваха да пият вечния си чай. Чу пискливия глас на Кралицата, която крещеше: „Отсечете му главата!“ Прасето бебе пак се разкиха в скута на Херцогинята, а наоколо му с трясък се разбиваха чинии и паници. Грифонът отново се разкряска, калемът на Гущерчето заскърца по плочата, потушените морски свинчета се разквичаха сподавено и цивренето им се смеси с далечните ридания на нещастния Фалшименто Костенурката.

И така, тя седеше там със затворени очи, сякаш и тя беше попаднала в Страната на чудесата, макар и да знаеше, че стига само да ги отвори – и целият свят отново ще си стане най-обикновен: тревата ще шумоли просто от вятъра; тръстиките ще се разлюлеят и по юдата ще се плискат вълнички; дрънченето на чаши ще се превърне в дрънкането на хлопки, а пронизителните писъци на Кралицата — в подвикването на овчарчето; кихането на бебето, крясъкът на Грифона и всички други странни звуци ще се превърнат (знаеше си) в обърканата шумотевица от близката ферма, а мученето на кравите в далечината ще смени тежкото хлипане на Фалшименто Костенурката.

Най-накрая тя си представи, как същата тази нейна мъничка сестра след време ще стане голяма жена; как и в най-зряла възраст тя ще запази простодушното обичливо детско сърце; как ще събира около себе си други малки деца и техните очи също ще се ококорват и ще грейват, докато им разказва някоя чудновата приказка – може би дори съня си за Страната на чудесата, сънуван толкова отдавна; как ще споделя техните простички скърби и радости и ще си спомня за своето детство и за щастливите летни дни.